Всичко за Гъбите

От трюфелите се произвеждат същите консерви, както и от останалите видове гъби. При сушене, мариноване и осоляване губят от аромата си, затова се консервират най-добре чрез стерилизация. За консервиране се предпочитат белите трюфели. Измитите и почистени трюфели се пълнят в буркани, заливат се с гореща заливка от 20 г. сол на 1 л. вода и се заваряват. Стерилизират се 100 мин. след завиране на водата.

Много прахaнoви гъби, които се развиват върху дърветата в горите и неподдържаните паркове, предизвикват гниене на дървесината. Гъбите, нанасящи вреда на дървесните растения са обект на изучаване от специална наука – горска фитопатология.
Измежду най-вредоносните гъби трябва да се отбележи пънчушката (Armillaria mellea), която повече е известна като ядлива гъба. Всъщност тя напада повече от 200 вида висши растения, включително и картофите. Тя не само поразява всички дървесни видове във всички възрасти, но може да живее и за сметка на мъртвата дървесина, включително и върху пъновете. Разпространява се с помощта на спори и ризоморфи.
Кореновата бърна (Fcmitopsis annosa) напада кореновата система на голям брой дървесни растения, при които предизвиква централно гниене на дървесината, разпространяващо се нагоре по стъблото до 10 м, във връзка с което загубите от нея достигат 50-60%.
Окантованата прахан (Fcmitopsis pinicola) расте по пъновете, по изсъхналите на корен дървета и по отсечената дървесина от иглолистни и широколистни видове. Често попада в строежите заедно със строителната дървесина.
Добитата при сечта дървесина, докато достигне до потребителя, обикновено се съхранява известно време в гората, след това в складовете и в дървопреработващите предприятия. През това време тя е изложена на опасност от заразяване с нови дърво разрушаващи гъби. Някои от тях предизвикват незначителни поражения, ограничаващи се с изменяне цвета на дървесината, което не влияе върху техническите й свойства. Други гъби причиняват по-съществени разрушения, които по-късно може да се проявят и в постройките.
В резултат на вредната дейност на дърво разрушаващите гъби загубите от тях са доста големи.
Гъбите, които разрушават дървесината в жилищните сгради и в различните дървени постройки, носят названието „домашни (къщни) гъби“. Те наброяват около 70 вида. Най-съществена вреда на зданията нанасят истинската (сивопепеливата) домашна гъба – Serpula lacrymans, бялата домашна гъба – Ccriclus vapcrarius, кожестата домашна гъба – Coniophcra сегеbella и пластинчестата домашна, или шахтената гъба – Paxillus panuoides (P. acheruntius), която може да се развива още в шахтите, галериите и други подземни съоръжения. На железопътното стопанство, мостовете и дворните постройки големи щети причинява също така
и траверсовата гъба – Lentinus lepideus (L. squcmosus).
Развитието на домашните гъби най-често се наблюдава в сутеренните помещения и между етажните плочи от гредоред и е свързано преди всичко с неспазването на строителните и експлоатационните правила. Използването на недостатъчно изсушен строителен материал, липсата в постройките на изолация на дървесината от земята и от основата, недоброто проветряване на сутеренните помещения, в които се натрупва влага, неправилната експлоатация на квартирите и местата за общо ползване (по-специално недостатъчно доброто покриване на таванските помещения и пр.) – ето главните предпоставки за развитието на домашните гъби.
Все пак от всички най-големи вреди причинява истинската домашна гъба, или Serpula lacrymans, което означава „сълзяща“ (“плачеща“), тъй като в процеса на растежа си отделя вода във вид на капки. Нейните разпрострени палачинкообразни плодни тела с кафява неравна повърхност в центъра и с бяла памукообразна ивица по периферията могат да дадат до 100-300 млн. базидиоспори, които са способни да запазят жизнеспособността си до 5 години.
Като се внедри в дървесината първоначално при повишена влажност, тази гъба може да се развива и при други условия, тъй като поразената от нея дървесина при гниенето отделя вода. При изгниването например на 1 кубометър борова дървесина (при загуба на 50% от първоначалното й тегло) се образуват до 10 кофи вода.
Следователно истинската домашна гъба сама си осигурява оптимални условия на растеж. А тъй като при това образува още шнурове (ризоморфи) с дебелината на молив и с дължина до няколко метра, по този начин тя окупира постепенно все нови и нови участъци от сухата дървесина в зданията.
В резултат на тази дейност на истинската домашна гъба в дървените домове редовно пропадат подовете, таваните и покривите, рушат се цели здания. Например на станция Гостовска от Пермската железопътна линия (в зоната на горите) каменното здание на гарата е построено вместо дървеното, разрушено от домашната гъба.
С изучаването на въпросите на борбата срещу домашните гъби в Ленинград се занимава Научноизследователският институт при Академията за комунално стопанство.
Практическата борба срещу домашните гъби се свежда до спазване на всички строителни правила и на правилата за експлоатация на жилищните и други помещения. В случай на появяване на домашни гъби се унищожават техните плодни тела и мицелът, подменя се загнилата дървесина и се изгаря, профилактично се измазват съседните участъци на дървесината със съответни антисептици, дезинфекцират се почвата и другите предмети, които се намират в контакт със заразения участък, и т. н.
Голям брой по-малко опасни гъби, отколкото домашната нападат дървесината, като предизвикват нейното оцветяване в различни цветове. Например под действието на гъбата Chlorosrlenium aeruginascens дървесината става ярко зелена. Най-разпространени са гъбите, които предизвикват посиняване на дървесината – видове от рода Ophicstcma (О. piceae, О. pini), Alternaria humicola, Pullularia pullulans, Phialophora fastigiata, Stachybotrys alternans и др. повече от 50 вида предимно торбести и несъвършени-гъби.
В тяхната дейност има обаче и полезна страна. Синята дървесина например, макар и нискокачествена, се е оказала-по-устойчива на поражение от траверсовата гъба. Освен това неотдавнашните изследвания в областта на дървесинознанието и горската фитопатология са показали, че гъбите спомагат за по-дълбокото импрегниране на дървесината с антисептик (антраценово или креозотово масло), което прониква с тяхна помощ не само в беловината, но и в ядрото (в зрялата дървесина).
Някои гъби могат да бъдат използвани за приготвяне на така наречената микодървесина. Тя е по-лека от обикновената около 3 пъти и извънредно лесно се просмуква от водни разтвори на различни вещества. Импрегнирането на микодървесината например с разтвор на осапунен парафин я приближава по качество към дървесината от ливански кедър, който както е известно, се използва за направата на моливи, линийки, линеали, кривки, сметачни линии и пр. В неимпрегниран вид микодървесината служи за направа на форми за издухване на стъклени изделия. Такива форми са 15 пъти по-дълготрайни от обикновените, направени от крушова дървесина.
Микодървесината се прилага също така и за шлифоване на дребни метални детайли, например за часовниците, както и като звукоизолационен материал.
За получаване на микодървесина се използва гуглестата гъба кичуреста пънчушка – Pholiota mutabilis, с чиято чиста култура, отгледана върху стерилни дървесни трици, се заразяват откъм отрезите специално приготвени трупчета (40 см дълги) от букова дървесина, след което те се държат в продължение на 3-4 месеца в ями или в специални камери – инкубатори. Със своите ферменти кичурестата пънчушка разрушава в дървесината лигнина и целулозата, вследствие на което тя придобива посочените по-горе свойства.
В ГДР с помощта на кичурестата пънчушка се разрушават букови пънове, вместо да се изкореняват. В заключение на всичко трябва да се отбележи, че кичурестата пънчушка е ядлива гъба, която особено се харесва в ГДР.

Производството на хляб, бира и спирт е основано на използването на различни раси дрожди Saccharomyces cerevisiae, а винопроизводството – на използването на Sacch. vin.
Хлебопекарство и пивоварене. Качеството на хляба зависи от неговата шупливост (порестост), която се обуславя от въглеродния двуокис, отделящ се в процеса на жизнената дейност на дрождите и при предизвикваната от тях спиртна ферментация на захарите. При това дрождите обогатяват хляба с още редица хранителни вещества.
Хлябът, изпечен с добавяне към обикновените дрожди на 20% от дрождоподобната гъба Torulopsis utilis, по-дълго запазва своя вкус и в хранително отношение е по-ценен.
Наред с дрождите в хлебопекарството голямо значение имат и други гъби, по-специално плесеновите. Само че те участват в приготвянето на хляба не непосредствено, а чрез своите ферменти. Ферментът амилаза, отделен от плесенови гъби (Aspergillus oryzae), превръща скорбялата в захар. Ако към 1 тон брашно се добавят 20-30 г амилаза, в брашното се увеличава количеството на захарта, при чиято спиртна ферментация, предизвикана от дрождите, веднага забележимо се подобряват вкусът на хляба, неговият аромат, порестост и обем, а кората му става по-зачервена.
Почти същото може да се каже за процеса на пивоваренето, в което, както е известно, се използва слад (малц). Но използването на слад е неизгодно, тъй като при неговото приготвяне се губи до 15% скорбяла за образуване на кълнове при прорастването на ечемичните семена и за дишане на кълновете. Освен това този процес изисква големи производствени площи, специално оборудване и значителен разход на труд.
Много по-икономично е използването на „гъбен слад“, т. е. на амилаза от плесени. Най-целесъобразна е употребата на гъбна амилаза съвместно с 50% неозахарен ечемик, тъй като при това се запазват вкусовите и другите особености на бирата, а количеството на екстрактите вещества е дори с З-4% по-високо, отколкото при използването на сладова каша.
При всичко това замяната на слада с фермент чувствително намалява себестойността на бирата, във връзка с което в Украйна още от 1957 г. 14 бирени завода са преминали към новата технология.
Спиртоварене. За получаването на спирт се използват дрожди, които осигуряват максимален добив на спирт от суровината. Като суровина се използват богатите със скорбяла картофени клубени, житно зърно и отпадъци от захарно-цвекловото (меласа) и сулфитно-целулозното (сулфитни луги) производство, а също така хидролизата на дървесината, торфа, сламата, стъблата и оронените кочани на царевицата. За предизвикване ферментацията на последните проф. Е. А. Плевако е изолирал от водорасли от Мурманското крайбрежие гъбата Monilia murmanica, тъй като обикновените дрожди са се оказали неподходящи.
В недалечно минало за озахаряване на скорбялата в спиртовото производство в СССР ежегодно са били изразходвани 150 хил. тона най-отбрано зърно за приготвяне на слад. Сега сладът се заменя с амилаза, получена от гъби, отгледани върху трици или други отпадъци.
Третирането на няколко тона варени картофи с такъв „гъбен слад“ (или „гъбен малц“) ги превръща за 20-30 мин. в тонове захар, годна за подлагане на ферментация с помощта на дрожди и за получаване на спирт. Ако се вземе под внимание обстоятелството, че от спирта се получава изкуствен каучук, оказва се, че гъбите имат отношение и към производството например на автомобилни гуми.
При това трябва да се има пред вид, че в процеса на спиртоваренето като странични продукти се получават малки количества глицерин, оцетна и янтарна киселина.
Ако към ферментиращата течност се добавят сулфити, глицеринът се превръща в главен продукт на ферментацията и тогава може да се получат до 20% глицерин и 28% спирт. А тъй като глицеринът се използва в производството на взривни вещества и цяла редица други видове промишленост, значението на гъбите става още по-голямо.
Към всичко това трябва да се добави, че освен на дрождите свойството да предизвикват ферментация в една или друга степен е присъщо и на редица плесенови гъби, по-специално на, мукоровите (видовете от род Mucor, Rhizopus), а също така на Aspergillus, Candida, Geotrichum, а амилазата на такива видове, като Rhizopus oryzae и Aspergillus oryzae, се използва в източните страни като заместител, на малца.
Винопроизводство. В миналото във винопроизводството се е използвала естествената ферментация на плодови и гроздови сокове, в която наред с дрождите, осигуряващи хубав вкус и букет на виното, участвали и диви форми на дрождите, а така също различни плесенови гъби и бактерии. Тези вредни примеси били причина за неприятни вкусови оттенъци на виното. Ето защо сега за ферментиране на соковете се използват само чиста култури от различни раси културни дрожди, чийто брой нарасна до няколко хиляди и почти всяка от тях обуславя свой сорт и букет вино, което, разбира се, зависи също така и от сорта на гроздето.
Било обаче случайно забелязано, че гъбата Botrytis einerea, която предизвиква сиво гниене по гроздето и много други селскостопански култури, примесена към дрождите, обуславя особен вкус и букет на виното, известен с названието сотерненски, а гниенето на гроздето във връзка с това било наречено „благородно гниене“. Ето защо в Сотерне (Франция) брането на лозята се насрочва през времето, когато гъбата напада гроздето, а берачите специално подбират поразените гроздове, в чиито зърна съдържанието на захар достига 30-40%.
По този принцип се приготвят и рейнските вина.
Избистряне на плодовите сокове. С казаното по-горе не се ограничават ролята и значението на гъбите в приготвянето на хляб и алкохолни напитки. Прясно изцедените плодови сокове обикновено са мътни поради съдържащите се в тях пектинови вещества, които освен че повишават вискозитета на тези сокове, но задържат дребните частици от тъканите на плода в диспергирано състояние.
Ферментът пектиназа, изолиран от гъбите, притежава свойството не само да избистря соковете, но и да повишава техния рандеман от различните плодове. Ако например пектиназа в количество само 0,03% се прибави към намачкани зърна от касис, в такива случаи представляващи гъста маса, от която трудно се изстисква сок, след 2-3 часа може да се получи 85% от общото тегло на зърната напълно прозрачен натурален сок без всякакви привкуси.
Но освен за избистряне на сиропи и сокове (приложение на фермента в консервната промишленост) гъбната пектиназа се използва за третиране на вината, при което ги прави по-прозрачни, по-силни и по-красиви на цвят.
Като пектинозообразуващи гъби са известни Aspergillus oryzae, с чиято помощ например в Япония получават освен това и оризова водка, Asp. niger, Penicillium glaucum, Botrуtis einerea и дрождоподобната гъба Oidium lactis (Gectricnum candidum). Препаратът пектиназа от Botrytis einerea се приготвя под формата на суха пеленка от мицела на тази гъба, отгледана върху хранителна среда, богата с пектини, и в такъв вид неговата ферментна активност се запазва повече, от година.
Млечнокисели продукти и сирена. Кефирът представлява слабо алкохолен млечен продукт, който се получава от ферментацията на млякото с помощта на гъбата Torulcpsis kephir или Т. ellipsoideus в смес с млечнокиселите бактерии Bacterium caucasicus или Bact. acidilactis.
По аналогичен начин и кумисът е резултат от спиртната ферментация на кобилешко мляко при участието на Torulopsis kumiss и Bacterium orientate.
Гъбите имат пряко отношение и към производството н различните видове сирене. В много случаи маята за сирене заедно с млечнокиселите стрептококи съдържа също така дрожди от рода Torula.A при приготвянето на такива видове сирене, като рокфор, камамбер и бри, в състава им се включват чисти култури от самите плесенови гъби от рода Penucillium (P. roquefortii, P. carnambertii), които им придават специфичен за всеки вид вкус и обуславят наличността на характерни зелени жилки в тях. Ферментът каталаза, също получаван от гъби, се използва при студената стерилизация на млякото, употребявано при производството на сирене.
Месни и рибни продукти. Омекотяването на жилавите видове месо и риба се извършва с помощта на комплекс от животински и микробни ферменти – протеинази, разлагащи белтъчините. Гъбният по произход фермент протеаза, вкаран в сурово жилаво, трудно смилаемо месо, го превръща в нежно месо от най-високо качество. По аналогичен начин този фермент може да направи твърдата сельодка мека като сьомга, като при това се подобрява вкусът й.
Протеиназите се използват също така при получаването на различни белтъчни вещества, необходими за специални диети, в които се предвижда наличността на вече разпаднати белтъчини. От такива продукти на хидролизата на белтъчните вещества (хидролизати) се приготвят хранителни среди за чисти култури на микроорганизми, отглеждани за научни и промишлени цели. Те се използват и като добавка към храната на младите селскостопански животни. Прасетата например при това растат и се развиват no-бързо, тъй като-белтъчините в храната си те получават частично смелени.
Получаване на масло и мазнини. Тук преди всичко е необходимо да се напомни, че маслото, както и много други продукти, не представлява изключение по отношение на поражаемостта му от различни микроорганизми, в това число и от гъби. Забелязано е, че маслото по-дълго се запазва, не плесенясва , не се вгорчава и не придобива вкус на риба, когато в него се съдържат дрожди от рода Torulopsis. Те дори при неблагоприятни условия на съхраняване повишават устойчивостта на маслото против разваляне, забавят плесенясва нето му. За тази цел за 1 тон масло са необходими 50 мл суспензия от дрождова култура и 50 г сухи дрожди Производственият опит е показал, че десетки и стотици тонове такова масло се запазват от 6 до 18 месеца. Освен че потискат развитието на плесените и повишават устойчивостта на маслото срещу разваляне, дрождите го обогатяват с витамини от групата В.
Вече беше отбелязано, че някои гъби, като например дрождите, наред с другите хранителни вещества съдържат и мазнини. В отделни случаи количеството на мазнините в тях е значително. Това естествено е породило мисълта: а не може ли да се получават мазнини от гъбите. Оказало се, че „мазнинните дрожди“ – Endcmyces vernalis, отгледани върху картофи или меласа, могат да натрупат до 30% мазнина. При друга гъба-Geotrichum candidum при полузаводски условия количеството на мазнините е достигнало 20-30% Има сведения, че Penicillium javanicum може да образува до 40% мазнини. Следователно гъбите могат не само да се съревновават, но и значително да превъзхождат такива изпитани маслодайни растения като лена и слънчогледа.
Захарни изделия. За получаване на малтозна меласа или сиропи, озахарено брашно или озахарено скорбяла по-рано се използвал слад, който сега може успешно да се замени с известния ни вече „гъбен слад“, т. е. с фермента амилаза, получен от плесеновата гъба Aspergillus oryzae. При това вместо скъпо струващата чиста скорбяла и нейните клейове успешно може да се използват например събраните брашнени остатъци от хлебопекарното производство, а за получаването на самия „гъбен слад“ – пшеничени трици.
Фондановите изделия в процеса на съхраняването бързо стават груби поради образуването на по-едри кристали на захарта, а качеството им при това се влошава. Като правило тези захарни изделия досега е могло да се съхраняват не повече от две седмици. Но ако в тях се вкара ферментът инвертаза (1 захаразна единица на 1 кг фонданова маса), този нежелателен процес рязко се забавя или напълно се прекратява.
Оказва се, че този фермент може да се получава от утаечни пивни дрожди от низинна ферментация.

Общи сведения. Заразяването на човека и животните с кози е възможно чрез кожната покривка, чрез дихателните пътища и чрез поглъщане на причинителите с храната. Като се внедрят в тъканта, гъбите.могат да се развиват в нея години и дори десетилетия. Така известно е, че заболяването на стъпалото от един вид Aspergillus било излекувано едва след 12 години; псевдотуберкулозата на белите дробове при човека, предизвикана от гъбата Asp. fumigatus – чак след 19 години; споротрихозата на стъпалото била излекувана след 10 години, а фавусът (келът) понякога продължава от ранно детство до дълбока старост.
Дерматофитите с години запазват своята жизнеспособност в засъхващите косъмчета и люспиците на кожата. Така Microspcrium се запазва в космите около 6 години, Epider-tncphytcn в кожните люспици -до 7 години.
За разпространяването и проявяването на гъбните заболявания при човека и животните спомагат редица фактори. Продължителното ходене, изпотяването на краката, особено между пръстите са предразполагащи фактори за заразяване с дерматомикози, тъй като липсата на необходимите грижи за състоянието на кожата, отделянето на мазнина, пот и други органични вещества в гънките й създават благоприятни предпоставки за размножаването на микроорганизми, включително и на патогенни гъби. Контактът на човека с животни, особено с котки и кучета, също спомага за предаването на гъбна инфекция на човека.
Заразяване с дерматомикоза може да стане при ръкуване (епидермофития), целуване (млечница), полов контакт (епидермофития), при ползване на общо легло и вана, в банята. При липса на необходимия санитарен режим микозите могат да се разпространяват и чрез бръснарниците и фризьорските салони. Така процедурата на маникюра при неспазване на задължителните санитарни правила може да подпомогне не само внедряването на гъбата (почистването на нокътната тъкан, подрязването на кожичките), но и закрепването й (лакирането на ноктите). Болестта може да се предава и чрез предмети (кожени обуща, ръкавици, шапки и пр.).
Като причинители на гъбни заболявания на ушите, носа и очите у човека са познати редица видове от род Aspergillus. Изкуственото заразяване на роговицата на очите при домашните зайци, извършено с някои видове от този род. Довело до гнойно възпаление на очите с по следваща атрофия на очната ябълка вследствие на развитието на мицел в нея. Подобна картина дали и някои видове от рода Rhizopus.
Дерматомикозите при човека и животните по всяка вероятност може да бъдат предизвикани и от представители на бедните родове плесенови гъби (освен Aspergillus): Penicillium, Sporotrichum, Mucor и Alternaria, тъй като видове от тези родове нееднократно са изолирани в чиста култура от дерматомикозните участъци на кожата.
Епидермофития. Това е широко разпространено заболяване на възрастните, по-рядко на децата, причинявано от гъби от род Epidermophyton. Животните не боледуват от епидермофития.
Болестта се проявява различно. Най-често нейните форми не са ясно изразени, пораженията, които причинява, имат скрит характер, но опасността от предаване на инфекцията не изчезва.
Причинителят понася с месеци замразяване и размразяване при температура -25 и -f-18°C. Той е по-устойчив от много други дерматофити на нагряване и въздействие с дезинфектори. Това спомага за широкото разпространяване на епидермофитията. Заразата се предава чрез почвата, мръсните подове и стени на плувните басейни, чрез отточните води от баните и скарите под душовете. Предаването на гъбата може да стане и чрез инфектирано бельо, обувки, спортни принадлежности.
Известна е епидермофития на големите гънки (в слабините, подмишечните области, под гърдите у жените) и епидермофития на стъпалата и китките.
При първата форма болестта започва с появяване на червени, леко подпухнали, често сърбящи петна, покрити с дребни мехурчета и е корички по периферията. Петната се сливат, като образуват обширни изриви с белезникав лющещ се център и розово червеникави краища. При това често пъти епидермофитията се усложнява от екзема, цирей, пиодермия и пр.
Епидермофитията между пръстите на краката започва в 3-ата п 4-ата между пръстна гънка във вид на влажни петънца, от които се отслоява сивкаво бял епител. В дъното на гънките се усещат първоначално сърбящи, а след това болезнени пукнатини. Обикновено процесът протича с образуването на пукнатини по дъното и лющене по краищата на почервенелите гънки между пръстите. При лека форма на болестта между пръстите се наблюдава едва забележимо лющене, незначително отделяне на епидермиса. Тази форма почти не безпокои болния, но спомага за разпространението на причинителя и обуславя рецидиви и изостряния на епидермофитията у самия болен.
Другата форма на епидермофитията на стъпалата се характеризира с образуването на мехурчета с големина от грахово зърно до вишна и повече със серозно-гнойно съдържание. След засъхването на мехурчетата роговият слой на кожата под тях се напуква и се обелва, а на мястото на мехурчетата остава розово червеникаво петно, заобиколено от заоблен епидермис. Мехурчета обикновено се образуват по ходилото, по кожата на пръстите, по-рядко по петите и по края на стъпалото. Появява се сърбеж, парене и болезненост, след това процесът може да се усложни от екзема. Ходенето при това става почти невъзможно.
Епидермофитията на ноктите се среща главно по краката и на първо място на първия и пети пръст, които най-силно се травматизират от обувките. Обикновено тя се придружава от епидермофития на ходилото, която се предизвиква от същия причинител. Ноктите се поразяват откъм края, стават рехави, ронливи. Процесът продължава години, като представлява огнище на постоянна инфекция за самия болен и за околните. Косата не се поразява от епидермофития.
Трихофития. Тя е най-разпространената форма на дерматомикозно заболяване у човека и животните, причинявано от гъби от рода Trichophyton.
Между многото видове от този род са известни такива, които паразитират само върху човека или само върху животните, или пък върху човека и животните едновременно.
При трихофитията се нападат кожата, косата и ноктите, по-рядко вътрешните органи. Заболяването протича най-типично при децата, при възрастните то приема хронична, нетипична форма. На главата се образуват плешиви петна 0,5-1 см в диаметър с побеляла от лющене кожа. Наред с това съществува фурункулозна форма на болестта, когато се образуват подутини, запълнени с гнойно съдържание; при натискане гнойта излиза през фоликулите на космите. Това често се съпровожда от обща потиснатост на организма, проявяваща се в главоболие, слабост, повишаване на температурата до 38-39°С. Заболяването продължава от няколко седмици до 2-3 месеца. При оздравяване се образуват ръбове, които пречат на по-нататъшния растеж на косата. Към този тип се отнася също така заболяването на фоликулите на брадата и мустаците. Заразяването на главата с трихофития често се съпровожда и от поражения на гладката кожа. Но заболявания на гладката кожа се срещат и самостоятелно. Те се характеризират е образуване на мехурчета, които след това се покриват с жълтеникави корички.
Между възрастните тази форма в хронично състояние се среща предимно у жените.
Описаните форми на трихофития доста често се придружават и от трихофития на ноктите. Това продължително заболяване на ръцете, по-рядко на краката се характеризира е появяване на едно или няколко сивкави петна във връхната част на нокътя, които с течение на времето се увеличават и изменят цвета, формата и консистенцията на нокътя. Нокътят става грапав, рехав и ронлив.
Когато от трихофития е заразена косата, характерна е наличността на едва показващи се над повърхността на кожата белезникаво сивкави остатъци от косми с дължина от 2 до 4 мм; понякога тези остатъци се забелязват като черна точка в центъра на фоликула на косъма. Болният косъм може да бъде превит и в такъв вид лежи в люспицата или е потопен във възпаления фоликул. В зависимост от вида на причинителя поразеният косъм или изцяло е запълнен със спорите на гъбата, разположени в правилни редове, или пък спори се наблюдават и вътре, и отвън по косъма.
Микроспориоза. Микроспориозата се отнася към широко разпространените дерматомикози, предизвиквани от гъби от рода Microsporium, и се среща предимно у децата до 13 – 15-годишна възраст, тъй като с настъпването на половата зрелост заболяването обикновено изчезва само по себе си.
Една част от видовете Microsporium е специализирана само по човека, други се срещат само по животните, а някои, като например М. ianosum, са способни да нападат и човека, и животните. Човек се заразява с микроспория от домашните животни, особено от котките и кучетата.
Заболяването се отличава с висока контагиозност. Микроспорията поразява окосмената и гладката кожа, по-рядко ноктите. При поразяване на окосмената част на главата се наблюдават 1-2 големи огнища на лющене от по 2-3 до 10 см в диаметър и няколко по-малки близо около тях. Както и при трихофитията, поразените косми като пънчета стърчат в оголените огнища, но тук те са малко по-дълги, с 3-6 мм височина. Спорите на причинителя в болните косми се наблюдават само в основата им отвън. В оплешивелите участъци и в ноктите гъбата се намира във вид на мицелни хифи.
При възрастните се напада предимно гладката кожа. При това се образуват мехурчета, разположени в концентрични кръгове върху почервенялото петно. Впоследствие мехурчетата засъхват и на тяхно място се появяват повърхностни корички и лющещи се червени петна с диаметър 1-2 см.
Фавус (кел). Това е дерматомикозно заболяване на гладката кожа, косата и ноктите, по-рядко на вътрешните органи и тогава е със смъртен изход. Предизвиква се от гъби от рода Achcricn у децата и възрастните. Заболяването продължава години, дори десетилетия, понякога от ранно детство до дълбока старост.
Видовете Achorion са специализирани по отношение на човека и животните. При човека болестта се предизвиква от Ach. Schonleini, при гризачите, конете и птиците причинителите са други.
Причинителят на фавуса (кела) по човека не се отличава с голяма вирулентност, а заболяването от него – с голяма контагиозност.
Най-характерен признак на кела по човека и животните са блюдцеобразните, жълти, доста плътни щитчета (струпеи), които възникват по главата, гладката кожа и ноктите. Първоначално тези струпеи имат големина на главичка па топлийка и бледо жълтеникав цвят. Впоследствие, като се разрастват, те достигат 1,5 см в диаметър. Струпеите трудно се отделят от огнищата на поражение във вид на рехави парченца, като откриват язвена повърхност. Понякога около тях се образува тесен възпалителен ръб. Струпеите издават неприятен мирис на мишки, който се обуславя не от причинителя на кела, а от други микроорганизми, които се заселват върху тях.
Косата при кела е рядка, белезникава, суха и доста дълга, тъй като не се чупи, а пада изцяло. В местата на образуване на ръбове кожата е тънка, гладка, блестяща; растежът на коса върху нея спира и оплешивяването става трайно.
Келът по окосмената част на главата обикновено се придружава от увеличаване на шийните лимфатични възли, които понякога съдържат причинителя на болестта.
Върху гладката кожа келът се среща както по откритите, така и по покритите части на тялото във bi д на червеникави петна, по чиито краища се появяват мехурчета, образувани върху плътна основа; след сливането на мехурчетата се получават струпеи.
Поразените от кел нокти по външен вид напомнят картината на заразяване от трихофития.
Понякога келът може да напада и вътрешните органи, а също така костите и централната нервна система. Тази форма
на болестта обикновено завършва със смърт, тъй като у болния се наблюдава изтощаване, повишена температура и явление на интоксикация.
Борба срещу дерматомикозите. Голямо значение в борбата срещу дерматомикозите имат профилактичните мероприятия, свеждащи се до установяване на необходимия санитарен ред както в личния бит, така и в обществените места, по-специално във фризьорските и бръснарските салони, баните, душовите кабинки и ваните за общо ползване, на стадионите при използването на спортен инвентар, дрехи, шапки и обувки.
За унищожаване на гъбите в заразения материал е достатъчно кратковременно изваряване; при 80°С те загиват в продължение на 5-7 минути, а при 75° след 30 минути.
Минералните киселини не убиват гъбите в инфектирания материал. Живакът, салициловата и бензоената киселина, а също формалинът, обратно, са доста добри фунгицидни (противогъбни) средства. На гъбите действат ефикасно рентгеновите и ултравиолетовите лъчи; лъчите от живачно-кварцовата лампа ги убиват в сухо състояние както в културите, така и в заразения материал в продължение на 30 минути, а когато същите гъби се намират в течност – след 3-5 минути.
Колкото се отнася до начините на лекуване на заболелите от дерматомикоза, интересуващите се могат да използват специални ръководства. В борбата с дерматомикозите е ефикасен например гризеофулвинът, който е антибиотик от гъбен произход.
В Съветския съюз борбата срещу тези заболявания е поставена на здрава основа. Създадени са специални микологични клиники, стационари, диспансери и пунктове, провежда се голяма профилактична дейност и безплатно лечение.
Млечница (кандидоза, кандидомикоза, монилиоза, coop).
Това заболяване е известно при човека, селскостопанските животни и птици. От животните заболяват предимно прасетата, телетата и кончетата в бозайния период, а също така младите птици. Човек е възприемчив към тази болест предимно в кърмаческа възраст.
Причинител на заболяването е широко разпространената в природата гъба Oidium (Endomyces, Candida) albicans-Същността на заболяването се свежда до поразяване на устната кухина от гъбата, в резултат на което първоначално се появява рязка хиперемия (почервеняване) на лигавицата, след което по езика и вътрешната страна на бузите се образуват белезникави налепи (колониите на гъбата), които по външен вид напомнят късчета пресечено мляко. Налепите се срастват с лигавицата, от която се отлепват само заедно с клетки от епитела, в резултат, на което се откриват язвички с малки кръвоизливи. Болестта напада предимно заслабнали деца в ранна възраст, а също така възрастни, болни от диабет, рак или остра форма на туберкулоза. Предразполагащи фактори освен това са недостигът на слюнка и вследствие на това – сухостта на устата, повреждането на лигавицата на устата и пр. При тежки случаи на протичане млечницата се разпространява и върху лигавицата на хранопровода, стомаха и дихателните пътища, във връзка с което се затрудняват гълтането и дишането. Тези обстоятелства от своя страна могат да предизвикат възпаление на белите дробове, на средното ухо и дори на кожата.
В борбата срещу млечницата естествено голямо значение има стриктното спазване на чистотата на съдовете и кухненските прибори, на бибероните, шишетата за хранене на кърмачета и пр. Лекуването се свежда до често намокряне на устната кухина, до изплакване, промиване или внимателно намазване с разтвор от хлебна сода, боракс и други вещества. При това не се препоръчва да се изтрива устата на децата нито преди, нито след кърменето.
Псевдотуберкулоза. Между патогенните за човека и животните видове гъби най-широко разпространение и вредоносно действие има плесеновата гъба Aspergillus fumigatus. Тя е известна като причинител на така наречената псевдотуберкулоза по кокошките и пуйките. Заразените с нея домашни птици стават отпуснати, губят апетита си, вследствие на което отслабват и често страдат от диария. Гребенът (м при това потъмнява, може да се появи лигав секрет от носа, хрипове при дишане. Тази болест е особено опасна за младите животни.
В борбата срещу псевдотуберкулозата най-ефикасни са профилактичните мероприятия. Известен е случай, когато пилета заболели масово в резултат на това, че гнездата им били направени от отпадъци от захарна тръстика, която била силно заразена с тази плесен.
От псевдотуберкулоза, предизвикана от същия причинител, боледуват и бозайниците. Така описан е случай на загиване на 8-седмично теле от тази болест.
Псевдотуберкулозата при човека е твърде сходна с истинската туберкулоза: също така се появява кашлица с храчки кръв, трескаво състояние. При това заболяването продължава десетилетия, като трудно се поддава на лекуване.
Наред със заболяването на вътрешните органи Asp. fu. migatus предизвиква отомикози (възпалителни процеси в ушите), които се придружават с шум, сърбеж и болки в ушите, а понякога с виене на свят и кашлица. В ушните миди в някои случаи се образуват мицелни тапички. В резултат на отомикозите се наблюдава частична или пълна загуба на слуха.
Каменно пило при пчелите. Аспергилозата по пилото от всички възрасти и по възрастните пчели се предизвиква от гъбата Aspergillus flavus, по-рядко от Asp. fumigatus или Asp. niger, които освен че пронизват тялото на насекомото със своите хифи, действат още и с токсините си. Тези гъби са патогенни и за копринената пеперуда, а понякога и за човека.
Най-често страда пилото на пчелите в ларвния стадий. Ларвите 1-2 дни след заразяването се покриват откъм главата с бял налеп от плесен, като че ли се обвиват с допълнителна обвивка. С появяване на спороношение у гъбите ларвите стават жълтеникаво зеленикави или черни.
Вследствие на това, че влагата, намираща се в ларвите или какавидите, се поглъща от мицела на плесента, те придобиват сух каменист вид, откъдето произлиза и названието на болестта. Сухите мъртви ларви свободно лежат в килийките на питите.
Заболелите възрастни пчели стават слаби, немогат да се задържат върху стените на кошерите и питите, падат и скоро загиват в кошера или извън него. Най-често те изпълзяват вън от кошера. Ако се стисне с пръсти коремчето на загинала пчела, усеща се неговото втвърдяване, което става още по-силно доловимо няколко часа след смъртта на пчелата. Тъй като на повърхността на поразеното насекомо гъбата образува своите спороношения, загиналите пчели са източник на по-нататъшно заразяване.
Посочените видове гъби като сапрофити, широко разпространени в природата по най-разнообразни субстрати, лесно може да бъдат пренесени в здравите кошери от самите пчели, особено през периода на масовото събиране на прашец.
Заболяването обикновено се развива в слабите семейства при висока влажност, при недостатъчно затопляне и осигуряване с храна в края на зимата и през пролетта. Ето защо кошерите трябва да се поставят на сухи места, открити за слънцето; пчелните семейства трябва да бъдат силни.
В случай на проява на заболяването от болните семейства се отстраняват питите с поразено пило и питите, покрити с плесен. Извършва се също така подмяна на затоплящите материали, ако те са влажни.
Тъй като спорите на гъбите при всички тези моменти лесно се разсейват, трябва да се внимава да не се разпространява инфекцията, която може да стане вредна и за здравето на човека. Ето защо, за да се избегне попадането на спори на гъбите върху лигавицата на носа и устата, препоръчва се да се слага влажна марлена превръзка.
Методи на лекуване на заболелите пчели засега не са разработени.

Най-добре са разработени начините за изкуствено отглеждане на печурки, но успешни опити за отглеждане са предприемани също така по отношение на мръчкулата, пърхутката, виолетката (Tricholoma nudum) и златистожълтата пънчушка (Pholiota aurea).
Небезуспешни са били и предприетите опити за отглеждане на онези гъби, чието развитие зависи от определен дървесен вид (манатарката, брезовката, синаквицата и рижиките).
Култивиране на печурки. Най-продуктивно е изкуственото отглеждане на печурките в закрити помещения – в специални гъбарници или обикновени оранжерии, парници, погреби, конюшни, мазета, шахти и каменоломни. При всички тези случаи необходимо условие е температурата да се поддържа в границите от 10 до 14°С, и като основа за отглеждане на гъбите да се използва конски тор в смес с Други органични остатъци (листа, дървесни стърготини, торф и др. п.). Засяването става с мицел от диворастящите форми на обикновената печурка или с чиста култура, получена при лабораторни условия. В двата случая в приготвените лехи се поставят кубчета от тор, пронизани с мицела на-гъбата. Гъбите започват да плододават 50-60 дни след засаждането на мицела. Добивът от плодните тела на печурката понякога достига 12-16 кг от 1 кв. м.
Възможно е печурки да се отглеждат и на открито, върху лехи, които за регулиране на температурата и влажността ту се покриват с щитове, ту се откриват или допълнително се поливат. Плодните тела в този случай се появяват след 1-1,5 месеца и растежът им продължава до настъпване на студовете. Понякога на открито печурките се отглеждат заедно със зеленчуци.
Отглеждане на мръчкули и бучки. Успешни опити за отглеждането на мръчкули и бучки са извършени чрез засаждане на късчета плодни тела, чрез поливане на почвата с вода, в която са бълникани гугли на тези гъби със спорите им, а също така чрез засаждане на парченца почва с мицел, след което за предотвратяване развитието на плевели и за наторяване лехите са покривани с горски хумус и смърчови клонки. През следващата пролет са се появявали в голямо количество мръчкули и бучки (добивът в един случай е бил 13-14 кг от площ 9 кв. м). Забелязано е, че някои видове мръчкула най-добре се развиват на пожарищата. Наличността на горски хумус върху лехите е немаловажен фактор, който спомага за развитието на мръчкулите и бучките.
Пътища за повишаване на добивите от горските гъби. Изкуственото отглеждане на черни трюфели може да стане по два начина: 1) чрез разхвърляне в дъбовите или буковите насаждения на раздробени парченца от плодните им тела или чрез поливане на почвата с водни настойки, съдържащи спори на трюфелите; 2) чрез създаване на нови дъбови или букови насаждения, при чието засяване се използват семена, произхождащи от местности, където има трюфели. Този начин е бавен, тъй като се налага да се чака 6-12, а понякога и повече години, докато микоризата се развие напълно, но затова пък дава добри резултати и през следващите 30-40 години може ежегодно да се получават реколти от трюфели.
Отглеждането на такива микоризни гъби, като манатарка, брезовка, синаквица и рижик под съответните дървесни видове е ставало по същия начин, както отглеждането на мръчкули и бучки. Плодни тела се образуват на следващата година. Специалните наблюдения и опити са показали, че в тези случаи става прорастване на спорите, прихващане на мицела и заразяване на корените на дърветата с него. Най-добър начин е пресаждането на парчета почва, съдържащи мицел, към корените на дърветата, предварително оголени на дълбочина 20-30 см, и последващото им засипване с хумусна горска почва и покриване отгоре с мъх. Изкуственото отглеждане на микоризни гъби е най-сполучливо, когато става под млади дървета, на възраст 15-20 години. От всички изпитани гъби най-бързо се развива брезовката.

Независимо от това, дали се берат за лично използване или за предаване в изкупвателните пунктове, гъбите трябва да бъдат чисти, за което се препоръчва при брането им да не се издърпват от земята с ръце, а да се отрязват с нож така, че цялата долна част на пънчето да остане в земята. Това е важно условие за запазване на мицела в почвата. При беритбата трябва да се избягват старите, меките, разлагащите се и червивите гъби. Отрязаната гъба освен това трябва незабавно да се очисти от полепените по нея листа, иглици, частици почва и пр. Препоръчва се при брането гъбите да се поставят в твърд амбалаж, а в къщи отново да се почистят и да се сортират. В изкупвателните пунктове те трябва да се предадат още същия ден. Гъбите, предназначени за храна в прясно състояние, също трябва да се използват в деня на брането. Излишните количества трябва да се задушат в собствения им сок или да се оставят на студено. За задушаване гъбите се нарязват на дребно, посоляват се и се пържат, след което към тях се добавят на вкус лук, масло или сметана.
В прясно състояние може да се използват повечето от ядливите гъби през целия период на растежа им. За целта те се варят, пържат се или се задушават, като от тях се приготвят най-разнообразни ястия – от гъбни бульони и супи до гъбни кюфтета, сосове и пр.
Сушене на гъби. За сушене са подходящи всички ядливи видове порести (тръбести) гъби, в това число манатарката, брезовката, мас ловката, синаквицатa (Boletus versipellis), червената масловка (В. subtcmentcsus) и др., а от торбестите-мръчкулите и бучките. Преди сушенето гъбите не трябва да се мият, тъй като от това те по-бавно съхнат, а белите потъмняват. При сушенето отровните вещества, съдържащи се в мръчкулите бучките, се разрушават.
Гъбите се сушат във фурна при температура 50-70°С в тава или в плодосушилни, след което се нанизват на конец.
Сушените гъби се използват по същия начин, както и пресните, но са подходящи също така за приготвяне на плънки и „хайвер“ от гъби.
Саламуризиране на гъби. За целта се използват рижиките, бялата лютива млечница (Lactariusj piperatus), жълтата млечница (L. scrobiculatis), мъхнатката (L. torminosus) и прочие видове млечници, вонящата гълъбка (Russula foetens), и другите гълъбки, пачият крак и киселките.
Саламуризирането може да бъде извършено по два начина: студен и горещ. При студения начин гъбите предварително се накисват в продължение на 1-2 дни в студена, чиста, леко подсолена (0,5-1%) вода, която често се сменя. Качето се поставя в прохладно помещение; отгоре гъбите са покриват с дървен кръг и се притискат с добре измит камък (тежест). При горещия начин гъбите предварително се попарват или кратковременно (5-6 мин.) се поставят във вряща вода (бланшират се), след което се охлаждат. Двата вида предварителна обработка на гъбите спомага за отстраняване на горчивината. Използваната вода след тези обработки трябва да се излее, а гъбите още веднъж да се промият и да се пуснат в окончателната саламура. За 10 кг пресни гъби се изразходват 400-450 г сол, с която те, наредени на пластове от по 5-7 см дебелина, се поръсват. За придаване на аромат се добавят различни подправки. Върху така посолените в каци гъби се поставя дървен кръг, който се притиска с камък. След 3-4 седмици саламуризираните гъби са готови за употреба. Така приготвени, впоследствие те може да се използват за мариноване. Държат се на хладно място.
Рижиките и хлебната млечница може да се насолят непосредствено след промиването им, без да се киснат и попарват, чрез така нареченото сухо насоляване (4-4,5% готварска сол от теглото на гъбите). Саламуризираните гъби се използват за приготвяне на салати, гарнитури на ястия, плънки на баници и пр.
Мариноване на гъби. За мариноване са подходящи всички ядливи видове тръбести гъби, а от пластинчестите – рижиките, бялата лютива и жълтата млечница, гълъбки те, мъхнатката, пънчушките, печурките, пачият крак. Мариноват се само младите неповредени гъби, на които пънчето се отрязва така, че остава само връхната му част, не по-дълга от 1-3 см. Измитите и подбрани по видове гъби се заливат с гореща солена вода 1-1,5 л и 400-500 г сол за 10 кг пресни гъби. Месестите гъби се варят 10-15 мин. от момента на кипването, а тънките, например пънчушките – 7-8 мин. Когато гъбите започнат да падат на дъното, варенето се смята за завършено. Малко преди края на варенето (3-5 мин.) се добавят подправки (за 10 кг пресни гъби): оцет (1500 г), дафинов лист, черен пипер, карамфил и лимонена киселина (само за манатарката) в количество 3 г. След това гъбите заедно с маринатата се оставят да изстинат и се нареждат в буркани (или други съдове), които се затварят. Маринованите гъби може да се съхраняват около една година, особено на хладно място. Използват се по същия начин, както и саламуризираните гъби.
Термично консервиране на гъби. С такова консервиране на гъби се цели да се получи напълно готов за консумиране продукт или полуфабрикат, годен за приготвянето на различни ястия. Процесът на консервирането се свежда до почистване, измиване, бланширане и сваряване на гъбите, напълване, затваряне и стерилизиране на бурканите.
За получаване на консерви, напълно годни за ядене, леко посолените гъби не се бланшират, а се запържват в масло.
Най-вкусни от всички са консервираните печурки, при чието приготвяне, обратно, се прилага бланширане. За тази цел те .се пускат във вряща солена вода (2% разтвор) за 5 мин., които се броят от момента на кипването на течността след потапянето на гъбите. След бланширането печурките, които силно намаляват обема си и губят до 10-12% от своето тегло, се охлаждат и се нареждат в буркани. Бурканите се заливат с прецедената течност от бланширането или с разтвор, съдържащ 1-2% готварска сол и 0,1-0,3% лимонена киселина, затварят се и се стерилизират.

Широко представен в природата пример на мутуалистична симбиоза на гъби с други растителни организми е микоризата. Тя представлява съжителство на гъбните хифи с корените на различни дървесни и тревисти растения. За първи път е била установена и изучена от руския учен Ф. М. Камински през 1881 г.
Микоризата бива два основни типа: ектотрофна (външна), при която хифите на гъбата образуват външен калъф върху корените на растенията, проникват в кората на корена, където минават по междуклетъчните пространства, пускайки понякога в клетките на тъканите на корена само отделни израстъци; ендотрофна (вътрешна), когато хифите почти изцяло се намират в клетките на корена.
Ектотрофните микоризи са разпространени предимно при дървесните породи и причина за тяхното появяване са главно гуглестите гъби, някои аскомицети и базидиомицети. При това е изяснено, че някои дървесни видове се развиват лошо, ако по корените им липсват микоризи, а след заразяването на корените с ми цел на съответната гъба растежът на фиданките са подобрява. Не напразно известният руски лесовъд Г. Н. Висоцки още през 1902 г. е нарекъл микоризата „оздравителна зараза“. Той е наблюдавал чувствително подобряване на растежа на младите дъбчета след заразяване на корените им с микоризо образуващи гъби.
Външно микоризата се проявява във вид на надебелявания на крайните разклонения на страничните коренчета. В тези участъци па корена коренови власинки липсват, а тяхната роля се изпълнява от хифите на гъбата, които в съвкупност образуват калъфче и в изобилие излизат от корена в почвата. Калъфчето може да има плъстена или четинеста и по-рядко гладка повърхност.
От гледна точка на физиологията значението на микоризата не може да се смята за напълно изучено. Общопризнато се смята само това, че микоризата снабдява дървото с вода и азотни вещества, които гъбата взема от разлагащите се растителни остатъци с помощта на своя изобилно разклонен в почвата мицел.
От своя страна от клетките на корена гъбата-получава нужните й органични, главно без азотни съединения. Едно от важните свойства на микоризата е това, че чрез нея се увеличава всмукващата повърхност, която при дърветата е изключително малка в сравнение с изпаряващата повърхност. Ектотрофната микориза представлява за дърветата прекрасно приспособление, което им осигурява достатъчно количество вода чрез огромната поглъщаща повърхност на гъбния компонент. Микоризата влияе благоприятно не само върху дървото, но и върху неговия компонент – гъбата. Наблюденията показват, че микоризо образуващите гъби развиват като правило по-месести и сочни плодни тела, отколкото гъбите, които не образуват микориза. Извън симбиозата с корените на дървесните видове микоризо образувателите обикновено не дават плодни тела.
Заслужава внимание и обстоятелството, че сред микоризните гъби се наблюдава различна степен на специализация по отношение на дървесните видове. Докато някои видове гъби са приспособени към един род растения, например красивата (подлиственичната) масловка (Boletus elegens) – само към видовете лиственица, други гъби симбиотират с група родствени растения, например истинската масловка с много иглолистни и по-специално с видове смърч, бор и лиственица. Най-сетне отделни видове микоризни гъби проявяват пълна непретенциозност в избора си на дървесен вид; такава е например червената мухоморка, симбиотираща с иглолистни широколистни дървесни видове.
Микоризи са известни не само при дървесните, но и при много други растения, например при пшеницата. При това освен гуглести гъби, да образуват микориза могат и друг базидийни и торбести гъби.
Макар микоризите при растенията да не могат да се смятат за изучени във всички отношения, тяхното положително значение за растенията е безспорно. Не случайно през периода на засаждане на полезащитните пояси в степната зона на СССР практиците се убедиха в необходимостта едновременно със засаждането на дъбови желъди да се добавя в гнездото почва, съдържаща мицел на гъбния компонент на микоризата по дъба.

Твърде любопитно явление представляват хищните гъби (видове от родовете Trichothecium, Arthrobotrys, Dactyl е11 a и др.). Това са сапрофитни организми, притежаващи свойството в присъствието на нематоди (микроскопични червеи) и други организми да образуват върху хифите си ловни пръстени и други приспособления за улавяне на своите жертви. Като разполагат система от капани, тези гъби дебнат жертвата си и щом тя се хване, проявяват изключителна чувствителност, като веднага реагират на раздразването, хващат жертвата си, а след това я използват за хранене.
На пръв поглед това изглежда почти невероятно: гъби и чувствителност и гъби в ролята на „унищожители“ на животни.
Когато гледаш хищни гъби под микроскоп, оставаш поразен от необичайността на явлението. В действителност ето, извивайки се, пълзи и търси храна нематода; със своя остър край тя снове ту тук, ту там. Но ето нематодата се заплита с тялото си в система от някакви пръстени, които в своята съвкупност напомнят клетки на мрежа. Тя се мъчи да се освободи, но вече е късно. Клетките, съставящи ловните пръстени, първо, от вътрешната си страна са покрити с гъста лепкава маса, а второ, щом в пръстена попада жертва, тези клетки мигновено набъбват и като менгеме стягат тялото на нематодата. Може дори да се види, как фиксираната по такъв начин нематода, още известно време движи безпомощно свободните си краища, но движенията й постепенно се забавят и най-сетне напълно затихват. Междувременно гъбата-хищник вече успява със своите ферменти да разтвори обвивката на нематодата и да пусне в тялото й своя кълн, който постепенно се превръща в добре развит мицел, изцяло запълващ вътрешната кухина на нематодата.
В този своеобразен „бой“ понякога се проявяват и такива варианти: мощна и силна нематода, попаднала в „мрежата“ на такава „гъба-паяк“, леко разкъсва паяжината и се опитва да напусне опасното място. Но жертвата въпреки това е обречена: достатъчно е малко късче от хифа да се прилепи към тялото на нематодата, за да може то после да прорасне, да проникне в нея и да я „изяде“.
При отсъствие на нематоди хищните гъби не образуват ловни пръстени и се хранят като обикновени сапрофити за сметка на
различни, предимно растителни, остатъци.
Рязко изразена специализация (приспособеност) към отделни видове нематоди при хищните гъби почти не е установена. В много случаи те могат да нападат както сапрофитни, така и паразитни форми.
Някои видове хищни гъби притежават свойството да нападат инфузории и други животни от тип Първаци.
Паразитните нематоди биват патогенни по отношение на човека и животните, а също така и фитопатогенни. Между последните са известни твърде опасни неприятели – коренова (галова) и картофена нематода, нападащи съответно корените на растенията и клубените на картофите, оризова и ягодова нематода и др. Някои от тях са твърде съществени вредители и освен това са обекти на вътрешната и външната карантина.
За първи път ловни пръстени върху мицела на хищните гъби е наблюдавал основоположникът на руската микология и фитопатология М. С. Воронин. Но тогава той не е подозирал тяхната действителна роля. По-подробно хищните гъби били изследвани от други учени, а в Съветския съюз обстойно ги е изучил проф. Ф. Ф. Сопрунов и др. Той по-специално е установил, че тъй като хищните гъби са сапрофитни и лесно се култивират върху мъртви растителни субстрати, не представлява трудност да се размножат върху стерилизирана рязана слама, а след това да се внесат в почвата, заразена с цисти на фитопатогенни нематоди.
Опитите по използването на хищните гъби в борбата с нематодите по растенията, проведени от сътрудници на Азърбайджанската и Московската станция по защита на растенията, са показали, че такъв биологичен начин на борба е напълно оправдан: било наблюдавано рязко намаляване на нападението на растенията от нематоди, особено през първата година на внасянето на културите от хищни гъби в почвата.

Гъбите растат навсякъде; те може да се намерят на полето и в гората, в пустините и в планините, в почвата и във водата. Техните зачатъци – спорите – в огромни количества витаят във въздуха, понякога въздушните течения ги издигат на 10 км и повече височина и ги отнасят на стотици километри.
При изследването с балони-сонди на разредената надоблачна атмосфера, пронизвана от мощни космични лъчи, на височина 33 000 м били установени спори на бактерии и плесенови гъби.
Ако стерилно петриево блюдо с хранителна среда се подържи открито няколко минути при всякаква обстановка, на повърхността на хранителната среда заедно с частиците прах и бактериите ще полепнат и микроскопично малките спори на много гъби, които след известно време ще се развият в забележима с невъоръжено око гъбичина-памуко-образни или кадифени възглавничковидни или плоски колонии с различен цвят и големина до няколко сантиметра в диаметър. В помещенията, особено в промишлените (текстилни и други) замърсеността на въздуха с гъбни спори, разбира се, е по-голяма, отколкото на открито и особено високо в планините.
Спорите на гъбите, обитаващи почвата, заедно с праха се разнасят от вятъра и попадат във водоемите, върху храната, в дихателните органи и върху кожната покривка на човека и животните, по повърхността на различни растения. При това те могат да предизвикат различни заболявания.
На много от нас се е случвало да наблюдават плесенясали продукти – хляб, консерви, мляко, кашкавал и др., понякога дори мастило, – или пък покрити с тъмни петна стени във влажна квартира. Всички тези плесени са гъби.
„Въздишащото“ хлебно тесто, ферментиращата бирена мъст или „врящата“ скорбялна маса, към които е прибавена мая – всичко това са прояви на жизнената дейност на присъстващите там гъби, тъй като маята съдържа дрожди, а дрождите са гъби.
Известни са случаи на развитие на плесенова гъба на повърхността на концентрирана сярна киселина, в изтичащия от стъблените рани дървесен сок и смола.
Изобщо гъбите обитават навсякъде. Трудно е да се посочи място на земята, където гъбите да не намерят условия за развитието си. Те са разпространени от зад полярните области до знойните тропици. Известни са във всички части на света.
Не е изключена възможността дори на Марс и Венера, където температурните условия и атмосферното налягане отговарят на изискванията на живите същества, сред другите низши растения да се срещат и гъби.
Днес е трудно да се намери отрасъл на народното стопанство, в който гъбите да не играят в една или друга степен отрицателна или положителна роля. За това спомага не само тяхното широко разпространение, но и изключителната им издръжливост. Така лабораторните опити са показали, че дрождите издържат налягане от 8000 атм. Различните видове лъчения, десетки и стотици пъти превишаващи смъртоносните дози за някои топлокръвни животни, се оказват неефикасни в борбата срещу редица вредни гъби. При лабораторни условия спорите на хербаризираните образци от гъби не губят своята жизнеспособност в отделни случаи до 20 и повече години.
Гъбите – това са гиганти, които превишават понякога дори най-едрите дини, а в отделни случаи достигат до един метър в диаметър, това са и извънредно дребни, почти невидими организми, които може да се различат само под микроскоп и се забелязват с просто око само когато е струпана маса от мицел или спори.
Гъбите – това са особен тип растения (Fungi), несъдържащи хлорофил, поради което те обикновено нямат зелен цвят и са неспособни самостоятелно (подобно на висшите цветни растения, папратите, мъховете и водораслите) да усвояват въглероден двуокис от въздуха и да създават нужните им хранителни вещества. Или, както казват учените, те не са автотрофи, а хетеротрофи.
В процеса на еволюцията хетеротрофите са се приспособили да усвояват готови органични съединения, както животните, които също се хранят за сметка на вещества, съдържащи, се в растенията или животните.
Хетеротрофните растения, които се хранят с вещества от мъртви организми, се наричат сапрофитни, а за сметка на живи организми – паразити.
Между гъбите също има сапрофитни и паразити. Рязка граница между тези категории обаче няма. Известни са много видове гъби, които, като прекарват част от жизнения си цикъл в паразитно състояние, го завършват сапрофитно или може да бъдат култивирани извън живия организъм, върху изкуствени хранителни среди (факултативни сапрофитни), и обратно, първоначално сапрофитни, някои гъби могат да преминават към паразитен начин на живот (факултативни паразити). Те също лесно се отглеждат върху изкуствени хранителни среди. Съществуват обаче и така наречените облигатни паразити, (пълни паразити) които не могат да се развиват извън нападнатия от тях организъм.

Гъбите, както и останалите живи същества, са приспособени към околните условия.
Животът им при несходни условия, в различни географски зони и върху различни субстрати е станал причина за възникването на вътрешновидови форми в рамките на един вид. Съществуват екологични, географски, специализирани и други форми. Най-голямо практическо значение има формите, приспособени да паразитират върху растения от определени родове или видове. При това формата на един вид гъба, нападаща например пшеницата, не е в състояние да заразява овеса или обратно. Това се използва от човека за създаване на рационални сеитбообращения и редувания на културите. В рамките на специализираните форми има освен това физиологични раси, приспособени да заразяват само определени сортове културни растения. Във връзка с това възниква необходимостта отново да се създава устойчив, към дадена раса сорт или периодически да се заменят неустойчивите сортове с устойчиви.
Възникването на нови форми при някои гъби се подпомага от наличността при тях на хетероталичен полов процес, при който е възможно естествено кръстосване на рязко различни по своите свойства форми гъби от един вид и възникването в резултат на това на хибриди, отличаващи се от изходните родителски форми със своята способност да заразяват растенията.
При несъвършените гъби, повечето от които напълно са загубили възможността си за полово размножаване, половият процес като че ли се замества от явлението хетерокариозис, т. е. от своеобразна вегетативна хибридизация, при която става срастване на клетките от хифите на различните форми гъби и дори смесване на съдържащата се в тях протоплазма, без при това да настъпва сливане на ядрата (кариогамия). По това обстоятелство хетерокариозисът се отличава от половия процес. В резултат на хетерокариозиса обаче също възникват нови форми гъби.
При гъбите са известни още мутации (резки внезапни изменения), които възникват под влияние на някакви силно действащи фактори (слънчево или ултравиолетово облъчване, третиране с някои химични реактиви и т. н.). Образуващите се при това мутанти гъби съществено се отличават по свойствата си от изходните форми и възникналите нови свойства се унаследяват в поколенията.
Най-сетне за всички гъби е свойствена в една или друга степен адаптация, т. е. постепенно привикване, бавно приспособяване към нови условия (екологични, към нови видове и сортове растения, към фунгициди и т. н.), вследствие на което също се създават форми гъби с нови свойства, които се затвърдяват в потомството.
Обратно, някои от ново образувалите се форми постепенно умират вследствие на неприспособеността си към околните условия, по силата на което в непрекъснатия ред от гъбни форми се образуват т. нар. хиатуси (разриви, провали). В резултат на тях старите видове като че ли се разпадат на нови, отличаващи се помежду си не само по свойства, но и по морфологични признаци. Тези новообразувани форми често са несъвместими и във физиологично отношение, т. е. не са способни към хибридизация, което заедно с другите критерии е указание, че те принадлежат вече към самостоятелни нови видове.
Всички еволюционни превръщания, с изключение на мутациите, протичат при гъбите обикновено за много дълъг период от време, който понякога се изчислява със стотици и хиляди години. В резултат на това типът гъби в своя състав е претърпял превръщане от най-простите едноклетъчни (а понякога и неклетъчни, от типа на филтруващите се вируси) форми до сложните, по строеж и големи по размери висши гъби.
Едноклетъчните гъби могат да се разглеждат и като начални, най-древни и примитивни ферми, и като резултат от вторично опростяване, свързано с паразитния начин на живот.
Така например много от най-простите фикомицети (гъби-водорасли), в това число и причинителят на гушата по кръстоцветните (Plasmcdicphcra brassicae), са придобили опростена организация във връзка с преминаването им към вътрешно-клетъчен паразитизъм, която достига дотам, че образуват само амебоиди, т. е. голи късчета протоплазма, а след това и спори.