Горната част на гъбата се обелва. Готовите гъби се измиват добре, нарязват се на парченца и се изваряват. Супата се сгъстява с леко препържено брашно и се добавя сол и черен пипер на вкус. Преди поднасяне се поръсва с магданоз.
Ерготизъм при човека и животните. Моравото рогче по културните и диворастящите житни растения, предизвиквано от гъбата Claviceps, играе двояка роля. То унищожава известна част от реколтата от житни семена и щетите от него са в пряка зависимост от степента на нападение на класовете; рогалките (склероциите) на моравото рогче като примес към зърното от житни растения или към сеното предизвикват отравяне на хора и животни. Същевременно рогалките на моравото рогче се използват като лекарствено средство и дори специално се отглеждат.
За масовото развитие на моравото рогче в посевите от зърнени житни спомага особено благоприятното за болестта съчетание на метеорологичните условия през някои години. В такива години са отбелязани избухвания на ерготизъм, приели характер на епидемии, обхващащи няколко губернии. За едно столетие, от 1780 до 1880 г., в царска Русия са зарегистрирани до 15 такива епидемии.
В Съветския съюз е наблюдавана само една епидемия през 1926 г. в североизточните райони от европейската му част, където най-често се среща поражение на ръжта от мораво рогче.
Продълговатите, 1-5 см дълги, тъмнокафяво виолетови склероции, които се образуват в класовете вместо зърна, падат върху почвата още на нивата или след овършаването на снопите се намират в зърното във вид на механичен примес. При използване на такова зърно за смилане и по следващо хлебопроизводство се получава отровен хляб.
Склероциите, попаднали през лятото или есента в почвата, задължително зимуват, тъй като изискват допълнителен 8-9-месечен период на покой, в продължение на който окончателно доузряват. Приблизително 15-35 дни преди цъфтежа на житните те прорастват, като образуват голямо“ количество (понякога 2-3 десетки) топлийковидни розови плодни тела – главички, разположени върху доста дълги и тънки дръжчици. В тези плодни тела в торбички (асци) се образуват нишковидни безцветни спори, които след разсейването им в околната среда, обикновено в периода на цъфтежа при житните, заразяват цветчетата. Пресметнато е че един склероции с 15 главички (плодни тела) може да образува до 1 000 000 аскоспори.
Когато попадне в цветчето на житното растение, аскоспората прораства и .скоро, след 2-3 дни, в поразения завръз се образува конидийният стадий на гъбата, известен под названието Sphacelia segetum. Конидиите, пренесени върху друго цветче, могат, както и аскоспорите, да го заразят с образуването на втора генерация от конидийния стадий. Ето защо колкото по-дълъг е периодът на цъфтеж при житните, толкова по-силно цветовете се заразяват с мораво рогче. Трябва да се отбележи, че периодът на образуване на конидийния стадий при моравото рогче се характеризира с появяването на така наречената „медена роса“ върху поразените цветове, т. е. на капчици светло жълтеникава, сладникава на вкус течност, в която плуват конидиите на гъбата. „Медената реса“ привлича различните насекоми, които спомагат за масовото разпространение на инфекцията.
Впоследствие, след 10-20 дни, в поразените от „медена роса“ завръзи на цветчетата се образуват склероциите и с това завършва цикълът на развитие при моравото рогче.
Наред е хлебните житни болестта напада фуражните, ливадните и диворастящите житни, които наброяват над 150 вида.
Дребните склероции обикновено са по-силно отровни, като най-отровна е периферната оцветена част на склероция.
Забелязано е, че свежите склероции са значително по-отровни, отколкото съхраняваните няколко месеца, а след изтичането на 9-12 месеца те обикновено съвсем губят токсичността си. Ето защо епидемиите от ерготизъм имали най-голяма сила през есента и в началото на зимата, а след това постепенно отслабвали.
Във връзка с това не е безинтересно да се посочи следният факт, който е отбелязан от проф. A. X. Саркисов в монографията му „Микотоксикози“ и се отнася към периода до XV век. „Като не са намирали начини за лечение, болните са търсели спасение и изцеление от тази тежка болест в църквите и монастирите. Много години катедралата Парижка света Богородица е била място, където заболелите от тази страшна болест са се опитвали да намерят приют. По това време монастирите разполагали със значителни запаси зърно от дълги години; вследствие на продължителното съхраняване на зърното моравите рогчета в него губели своята токсичност и при попадане в храната не предизвиквали отравяне. Тази особеност по-рано не се е знаела и оздравяването от болестта било приписвано на някакво чудо. Оздравелите се връщали по домовете си в селата, но без да подозират истинската причина на ерготизма, те отново употребявали за храна заразено с рогалки зърно и заболявайки от „свещен огън“, отново са се стремили да намерят спасение в църквите. . .“
Отравянето от мораво рогче предизвиква у хората продължителни конвулсии на ръцете и краката, поради което именно сред народа тази болест е получила още названието „зли гърчове“. Краката се парализират изцяло или само стъпалата. Болният чувства общо изтощение и слабост. В гърдите, главата и в цялото тяло се усеща тежест, отделя се слюнка, от устата се появява пяна, настъпват гадене, повръщане, диария, болки в стомаха. Понякога се наблюдава пълна липса на апетит, друг път, обратно, се усеща силен глад. Често се повишава температурата. Има случаи на епилепсия, психична невроза във вид на тиха или буйна лудост.
При бременните жени отравянето често предизвиква аборт.
Освен конвулсивната форма на отравяне е отбелязана друга – гангренозна форма на болестта, когато вследствие на продължително свиване на стените на артериите и патологичното изменение на стените на кръвоносните съдове настъпва анестезия, а след това суха гангрена (умъртвяване) на крайниците. Понякога при това окапват косите и зъбите, по краката се появяват струпеи.
При средна степен на отравяне болестта продължава няколко месеца, при силно отравяне болният умира за 1-3 дни. Смъртта настъпва от асфиксия (задушаване).
От домашните животни отравяне с мораво рогче може да настъпи при едрите рогати животни, конете, магаретата, овцете, свинете, кучетата, кокошките, птиците. Признаците при тях са същите, както и при човека. При бременните крави отравянето доста често предизвиква аборти. Конете при силно отравяне умират след 6-12 часа. При тях признаците на отравяне са: обща угнетеност, отслабване на пулса и дишането, понижаване на чувствителността. На края настъпва обща парализа на мускулите, животното ляга и бавно умира.
Характеристиката на вредното действие на моравото рогче няма да бъде пълна, ако не се спомене за отрицател
ното му влияние в ранния стадий („медена роса“) върху пчелите – цели семейства са загивали при събиране на ,медена роса“ върху безкоренищния пирей. Има сведения за това, че рибата охотно поглъща окапващите от тръстиката (Phragmites ccmmunis) склероции на моравото рогче.
Химичният състав както на склероциите на моравото рогче, така и на самия токсин е доста добре изучен. Най-опасни са двата алкалоида, които се съдържат в склероциите – ерготамин и ерготоксин. Ерготоксинът при впръскване в мускулите на петел след 1 час предизвикал посиняване па гребена, а след това и на менгушите. Петелът се държал неспокойно, главата и опашката му клюмнали, получил диария и загубил способност да стои изправен.
За потискане масовото развитие на моравото рогче се прилагат следните мерки: 1) заорават се падналите в почвата склероции на дълбочина на орния пласт, което ги лишава от възможността след това да прораснат; 2) извършва се цялостна фитопатологична експертиза на семенния материал в семеконтролните лаборатории и 3) впоследствие семената се почистват от склероциите със зърно чистачни апарати; отделените склероции може да се предадат в пунктовете за заготовка на лекарствени суровини.
Клавицепстоксикоза. Наред със съществуването на широко известния в Съветския съюз и извън неговите граници вид мораво рогче Claviceps purpurea, който напада главно ръжта и другите житни, познат е и друг вид мораво рогче – CI. paspali, поразяващ двуредния паспалум -Paspalum digitaria, а също така P. dilatatum и др., растящи в области с Блажен, но горещ климат.
CI. paspali поразява коне, мулета, овце, камили, едри рогати животни, в това число биволи, а също така свине и гъски. При лабораторни опити заболявали освен това домашни зайци, морски свинчета и мишки.
Болестта започва да се проявява най-често на 2-ото-3-ото денонощие, след като животното е яло заразен фураж.
Гъбата CI. paspali за разлика от CI. purpurea се характеризира със следните особености: 1) в СССР е разпространена само в Закавказието и се среща в някои райони на Краснодарски край; 2) напада в природна обстановка само видове Paspalum; 3) склероциите й са със сферична форма, сивкаво жълти, разпукващи се, грапави, 3-4 мм в диаметър-4) склероциите запазват токсичността си 10 години.
По всичко останало гъбата прилича на CI. purpurea по-специално има същия цикъл на развитие, не се отличава по начина на заразяване (през време на цъфтежа) и на разпространяването й чрез насекомите (с „медената роса“)
Склероциите доузряват през зимния период и прорастват при дъждовно и топло време през пролетта, като образуват голям брой плодни тела с диаметър 1,5-2 см, разположени върху крачета с дължина 18-20 мм. Най-изобилно те прорастват в края на май – началото на юни. След 17-20 дни в стромите на плодните тела узряват аскоспорите, които имат размери 65-119×0,5-1 м. „Медената роса“, образуваща се след заразяването на завръзите на Paspalum, се задържа 5-12 дни, след което през август – септември се формират склероциите. Върху един и същ клас може да се образуват до 8 склероции.
Борбата срещу клавицепстоксикозата се свежда до следните мероприятия: 1) преминаване към хранене на животните със здрав, доброкачествен фураж или на пасища; 2) при тежки форми на отравяне и силно изтощение на животните преди заболяването терапевтично лечение с приложение на слабително, а за засилване на сърдечната дейност – вкарване на кофеин.
От профилактичните мероприятия заслужава да се посочат следните: 1) окосяване на нападащите се житни преди цъфтежа им (2-3 седмици по-рано); 2) бракуване на сеното, ако то съдържа склероции на CI. paspali; 3) силажиране на заразения фураж, тъй като при това токсинът се разрушава.
Фузариотоксикоза. Заболяването е свързано с използването на презимувало на нивата зърно за храна. По редица причини през есента понякога са оставали неприбрани различни зърнени култури, които на корен или в откоси са презимували на полето под снега. През пролетта населението е овършавало зърното от такива растения и го е употребявало за храна.
Наблюденията са показали, че заболяването като правило се появявало, след като такова зърно се консумира в продължение на 1-3 седмици. Но наред с това били зарегистрирани случаи, когато еднократната употреба на продукти от презимувало на открито зърно довеждало до заболяване в тежка форма.
Свойството токсичност след презимуване под снега придобивали всички най-широко разпространени зърнени житни „(пшеница, ръж, ечемик, овес, а също така елда), но особено токсично ставало просото. За изследване отровните свойства на просените зърна в процеса на изследователската работа било необходимо те да се смачкат на специална електрическа преса. У хората, работещи е такова зърно, били отбелязани редица болезнени явления; рязко раздразване на лигавицата на носната кухина и горните дихателни пътища, съпроводено с кръвотечение от носа, кихане и кашлица.
Опитите с хранене на коне, говеда и дребни животни, свине и домашни птици с презимувало токсично зърно показали, че то е най-вредно за конете, в по-малка степен за свинете, а на едрите и дребните рогати животни не оказва някакво забележимо действие.
Някои коне се отказвали от презимувалото просо и само при изпитване на глад го изяждали. При продължително хранене с него, когато теглото на изяденото зърно приблизително се изравнявало с теглото на самия кон, той загивал.
От опитните животни особено заслужава да се отбележат котката и маймуната, които най-пълно възпроизвеждали картината на болестта при хората.
При опитите да се използва токсичното зърно за получаване на спирт се оказало, че зърнената спиртоварска каша, отпадъчен продукт от зърното в процеса на спиртоваренето) също съдържа токсично вещество и следователно не бива да се използва като храна за животните.
Токсинът от отровното зърно може да бъде екстрахиран чрез органични разтворители – серен и петролев етер, ацетон, хлороформ и спирт-ректификат. Активността на токсина може да бъде определена по метода на така наречената „кожна проба“. За целта на хълбоците на домашен заек старателно се остригват космите на участък с размери 4×6 см, на които се нанася два пъти с интервал от едно денонощие изпитваният токсин, като леко се втрива в кожата (без да се травматизира). В зависимост от степента на отровност кожната реакция настъпва след 2-3 денонощия във вид на почервеняване, подуване и впоследствие (на 7-12 денонощие) некроза и некротична коричка, преминаваща в струпеи. Коричката пада след 1-3 седмици. Растежът на космите в мястото на кожната проба или е забавен, или напълно спира. В отделни случаи заекът загива от кожната проба след 1-3 седмици.
Токсичното вещество в зърното, съхранявано в лабораторията, не губи свойствата си 6-7 години, не се разрушава при изваряване в продължение на 15 мин. и дори при автоклавиране под налягане при 120 С в продължение на 2 часа. Отровният продукт е устойчив и на продължителното въздействие с преки слънчеви лъчи. Слаби концентрации на основи и киселини, а също така 2% разтвор на формалин и водороден прекис не обезвредяват отровното вещество.
Причинител на това заболяване се оказала гъбата Fusarium spcrotrichiella van. Spcrotrichioides.
C установяване причината на болестта са били разработени предимно профилактични мерки за борба срещу нея. Днес в границите на СССР тази болест е загубила своето значение.
„Пиян хляб“. Като се започне от 1882 г.,в продължение на дълъг период от време в Далечния Изток в Русия ежегодно било регистрирано заболяване на населението, свързано с употребата на зърно, притежаващо токсични свойства. Подобно заболяване е известно и в други места на земното кълбо.
Отравянията са се изразявали в появяване на болки в главата, виене на свят, обща слабост, понякога гадене и повръщане и разстройство на храносмилането. Тази болест е получила названието „пиян хляб“.
Причината на болестта е в това, че по зърнените житни растения още докато са на корен, изобилно се развиват различни сапрофитни н полупаразитни плесенови гъби, от които отровни свойства притежават гъбата Fusarium graminearum
и някои близки видове от същия род. Тъй като климатът на Далечния Изток се характеризира с по-висока влажност, проявлението на болестта „пиян хляб“ там е доста често явление.
Оказало се, че свойството токсичност придобиват семената на всички хлебни и фуражни житни, а същите, както при човека признаци на отравяне се наблюдават при много селскостопански животни, когато се хранят с токсично зърно или фураж.
Най-верен начин за разпознаване отровността на зърното е наблюдаването на житните още докато са на нивата, например през периода на млечната, а най-добре на восъчната зрелост. Поразеният клас се характеризира с по-бледа окраска, а в междините между класовите плеви се забелязват розови налепи на гъбата или гъбният налеп покрива цялата повърхност на класовите плеви. Този розов налеп представлява струпване на спороношението на гъбата Fus. graminearum. След известно време върху нападнатите класове се появяват тъмни струпвания на плодните тела (перитеции) на неговия висш (аскусен) стадий, известен под названието Gibberella saubinetii. Обикновено в поразения клас по-голяма част от зърната е токсична, макар че те понякога не се отличават от здравите. При ръжта зърната повече, отколкото при другите житни се показват извън класчето, затова при силно нападение на класчето от розовия налеп на гъбата биват заразени и самите зърна.
Съществува и друг, лабораторен начин за анализ на зърното по отношение на заразеността му с фузариози. В този случай зърното се оставя да прорасне върху влажна филтърна хартия или чист пясък. Болните от фузариоза зърна след 1-2 дни се покриват с бял или слабо розов мицелен пух, докато здравите остават без изменения, само леко набъбват или стават лепкави.
Здравото зърно може да се зарази не само на корен, но и след ожънването на житните, докато са още на нивата в откоси, снопове или кръстци, за което особено много благоприятства влажното време, както и в процеса на съхраняването му в случай че се прибира в зърно хранилищата във влажно състояние,
В заразеното зърно мицелът губи своята жизнеспособност едва след 3 години. Той добре зимува при ниски температури, но загива под въздействие на високи температури.
Самият токсин е азотсъдържащ глюкозид. Разработен е дори химичен метод за определяне токсичността на зърното (метод на Олифсън), който се състои в следното. От 50 г зърно е помощта на серен етер в апарата на Сокслет се извлича маслото. Към 1-2 капки масло се добавят 5 мл 8% разтвор на натриева или калиева основа. След разбълникване на сместа, докато се получи еднородна емулсия, по стените на епруветката внимателно се налива 1 мл серен етер. След 10 мин. на границата на допиране на емулсията и етера се образува тъмен пръстен, който е показател за отровността на зърното. Интензивността на оцветяването на пръстена при стоене се увеличава. Маслото от доброкачествено (незаразено) зърно не образува такъв пръстен. Точността на метода обаче не надминава 50-84%.
В съответствие със свойствата на гъбата са разработени и мерките за борба срещу нея. Днес случаите на отравяне с „пиян хляб“ са доста рядко явление. За това е допринесло системното приложение на мерките за борба, предвидени в общия агротехнически комплекс, от които най-голямо значение в дадения случай имат;
1) фитопатологичният анализ на предназначените за засяване семена в семеконтролните лаборатории;
2) прецизното отстраняване чрез зърночистачни машини на спарушеното недоразвито зърно, тъй като в него предимно се намира заразното начало;
3) обеззаразяването на зърното, включително и термичното, прилагано срещу праховитата главня по пшеницата и ечемика; 4) прибирането на житните в съкратени срокове, изсушаването на зърното и др.
Стахиботриотоксикоза по селскостопанските животни. Преди повече от 3 десетилетия в тогавашните погранични райони на Украйна масово била разпространена неизвестна болест по конете. През оборния период на отглеждането им се наблюдавало подуване на муцуната, напукване на устните и отделяне на слуз. При аутопсия на умрели коне се установявали язви по червата. Във връзка е неизучеността на болестта първоначално тя била наричана „НЗ“ (неизвестно заболяване).
Конете заболявали в случаите, когато за храненето им била използвана слама, взета от някои камари; обратно, сламата от другите камари на същото стопанство се оказвала напълно безвредна. Междувременно било изяснено, че неблагополучните камари се характеризират с наличността на тъмни петна във вътрешността си, които се дължат на развитието на голямо количество плесенови гъби в сламата.
Типични признаци на заболяването при конете предизвикало само храненето им с онази слама, която била заразена с гъбата Stachybotrys alternans.
Скоро станало ясно, че гъбата е много вредна и за здравето на човека, тъй като у лицата, намиращи се в контакт със заразения фураж, също се проявили известни признаци на това заболяване (подпухване и почервеняване на лицето, раздразване на кожата под мишниците и в други части на тялото, овлажняващи се при работа).
Изучаването на заболяването и на неговия причинител показало, че SI. alternans се развива сапрофитно върху мъртвите части на растенията (стърнище, слама, включително по сламени покриви, засъхнали стъбла на различни плевели, засъхнал оборски тор, върху хартия, обработена дървесина, например върху талаш и др. п.), с което се явява широко разпространен в природата opганизъм, участват, в разлагането на растителната целулоза. В процеса на жизнената си дейност гъбата образува токсично вещество, което се отделя в хранителния субстрат. Когато попадне заедно със сламата в организма на коня, тя предизвиква първоначално раздразване на лигавицата на устата и червата, а след това при системно хранене с отровен фураж – появяване на язви, през които прониква със спорите си в кръвта на животното.
При лабораторни условия St. alternans не губи жизнеспособността си в продължение на около 5 години. В природата гъбата добре понася ниски температури; изобилно се развива при наличност на влага, но загива от висока температура, например в торовите купчини, когато става само-загряване.
St. alternans образува голямо количество спори: една негова колония от едноспорова култура на петото денонощие образува около 1 000 000 спори, а след 20 дни количеството им нараства до 14 000 000.
Токсинът на тази гъба може да бъде извлечен от заразената с нея слама и непосредствено от самата гъба с помощта на органични разтворители (серен и петролев етер, ацетон хлороформ, етилов спирт и др.) и да бъде изпитан за токсичност по метода на кожната проба върху заек (виж стр. 95). Както се изясни, токсинът е твърде устойчив по отношение на нагряване и изсушаване, въздействие с киселини и слънчеви лъчи. В заразената слама той не губи свойствата си в продължение на 12 години. Разтваря се във вода и се разрушава при въздействие дори със слаб разтвор на основа.
При опитни условия свинете и особено овцете и котките, а също така кучетата, домашните зайци, плъховете и мишките, на които е давана изкуствено заразена храна, също проявявали чувствителност към токсина. От тези животни най-подходящо лабораторно животно за възпроизвеждане на целия комплекс от признаци на стахиботриотоксикозата се оказала котката. Кравите почти не проявявали чувствителност към болестта. Било установено, че количеството вредна слама, достатъчно за отравянето на повече от 100 коня, е недостатъчно за една крава. Възможно е в дадения случай да има значение алкалната реакция на слюнката у кравата. Верността на такова предположение била потвърдена впоследствие с установените в Украйна факти на възприемчивост към стахиботриотоксикозата у крави, у които във връзка с оборния период на отглеждане и с храненето им със силаж реакцията на слюнката се изместила в киселинна посока.
Мерките за борба срещу заболяването се свеждат главно към потискане развитието на гъбата в природата чрез есенно заораване на заразеното стърнище и към правилно оформяне на камарите суха слама, изключващо възможността за по нататъшното й намокряне, и на края, към обезвредяване на заразения фураж с основи, по-специално с вар, което напълно отговаря и на зоотехническите прийоми.
Днес стахиботриотоксикоза по конете в Съветския съюз практически не се среща. За токсичност по отношение на конете бил изпитан щам от тази гъба, изолирана преди 10 години от книги, взети от обществената библиотека „Салтиков – Щедрин“ в Ленинград. Доставеният в експедицията на Украйна щам се оказал в същата степен токсичен за конете, както и неговите местни токсични щамове. Следователно токсичността е изобщо свойство на дадената гъба.
Дендродохиотоксикоза по конете. Почти едновременно със стахиботриотоксикозата по конете в южните райони на Украйна се появило друго неизвестно заболяване по тези животни, което на първо време създавало впечатление за безсимптомно мълниеносно загиване. Ето защо първите данни характера на заболяването били получени от патологоанатомите. Тъй като болестта била разпространена предимно в Запорожката област, била наречена „Запорожко НЗ“. Подобно явление било отбелязано и в някои райони на Днепропетровска област.
Разностранното изучаване на това заболяване позволило със сигурност да се установи, че то също е свързано със случаите, когато за храна на животните се използва токсичен груб фураж, заразен с гъбата Dendrodochium toxicum.
След като в лабораторна обстановка по изкуствен път чрез използването на чиста култура на тази гъба било възпроизведено даденото заболяване при конете, то било наречено дендродохиотоксикоза. Тогава била установена и клиничната картина на болестта, която се изплъзвала от наблюденията в условията на стопанствата поради бързото й протичане.
Смъртта настъпвала 24-48 часа след като на животните била давана изкуствено заразена храна или чиста култура на гъбата. При слаба заразеност на фуража заболяването приемало хронична форма, при това при конете се наблюдавали колики.
Dendrodochium toxicum се развива по сламата и плявата от пшеница, а също така по сламата от пълзящ пирей (Agro-pyrum repens), като образува по нападнатите части своите спороношения. При висока и ниска температура гъбата се развива с образуване на мицел само в субстрата, във връзка с което заразената слама външно не се отличава от доброкачествената.
Било изяснено, че причинителят на болестта се среща също така в Северен Кавказ (върху пирея) и в Азърбайджанска ССР (изолиран от екскрементите на хора, болни от тропическа диария), което говори за широкото му разпространение в южните райони на СССР,
Токсинът може да бъде екстрахиран с органични разтворители (спирт, етер, ацетон) и измит от субстрата с вода. Той е термостабилен, не се разрушава при автоклавиране при 120°С в продължение на 1 час, (нз)-неизвестно заболяване.
Рязко положителната „кожна проба“ върху заек от този токсин говори за неговата значително по-голяма сила, отколкото у токсините от другите гъбни организми, тъй като върху кожата на заека се образуват дълго незаздравяващи некрози, които в редица случаи довеждат животните до гибел. Заболяването било изучено и в скоро време ликвидирано.
Гъби, които повреждат памуковото влакно и други текстилни суровини. Голям брей плесенови гъби се появяват по кутийките на памука още на нивата, в процеса на вегетацията му, като предизвикват различни видове гниене както на самите кутийки, така и на съдържащото се в тях влакно. При прибирането на реколтата памукът може да се зарази с гъбни спори, които попадат върху влакното с праха от почвата.
Оказва се, че заедно с бактериите плесеновите гъби продължават да се развиват върху влакното на памука и в процеса на по-нататъшната му обработка предизвикват развалянето му и намаляват здравината на приготвените от него текстилни изделия. В числото на такива гъби професорът от Ленинградския институт по текстилна и лека промишленост „С. М. Ki рев“ Е. А. Санков е установил видове от родовете Monilia, Nigrospora, Cladosporium, Alternaria, Rhizopus, Muccr, Aspergillus, Fusarium u Trichoderma. Ho особено активна в това отношение била гъбата Penicillium, чиито хифи са способни да проникнат в самия канал на влакното.
Специално проведените в Ленинградския текстилен институт изследвания са показали, че влакното, заразено с гъбата Penicillium, за 10 дни губи до 30% от здравината си и че независимо от такива операции, като избелване, боядисване, мерсеризация, при които тъканта или трикотажът се подлагат на въздействието на висока температура и основи, гъбата се запазва жизнеспособна.
Стъблата на влакнодайните растения (коноп, кенаф и др.) обикновено известно време се съхраняват в снопове и пирамиди на нивата, след това в складовете на заводите през време на първичната им обработка. За цялото това време те се покриват с разноцветни налепи от плесенови гъби, които силно понижават качеството на получаваното от тях влакно.
Трябва да се спомене и това, че плесеновите гъби, поразяващи памуковото влакно и стъблата на кенафа, стават причина за професионални заболявания на работниците от заводите за първична преработка на неомаганения памук и на кенафа, от предачно-тъкачните фабрики, където се произвеждат прежда и тъкани от плесенясали материали.
Запрашеността на въздуха в тези заводи и фабрики надминава в подобни случаи пределно допустимата норма 2-3 пъти. Както са показали изследванията на такъв въздух и на плесенясали растителни материали, а също и анализите на слузта от глътката и носа на болни работници, видовият състав на гъбите навсякъде е бил еднакъв и е съдържал представители на родовете Stachybotrys, Aspergillus, Fusarium, Cladosporium, Cephalosporium, Muccr, Penicillium, Nigrcspcra, Stemphylium и Alternaria.
Самото заболяване на работниците имало групов характер и се изразявало в раздразване на слизестите обвивки и микотоксикози, предизвикани от вдишваните заедно с праха гъби. Токсичността на плесеновите гъби, изолирани от растителните материали, била подложена на специални изследвания върху домашни зайци по метода на кожната проба.
Мацерация на стъблата на лена. По-рано за получаване на влакно от стъблата на лена се прибягвало до разстилане на лена по повърхността на почвата. В процеса на разлагането на пектиновите вещества, скрепващи левовото влакно, участват микроорганизми, между които и гъбите Rhizopus nigricans, Mucor plumbeus, M. hiemalis и Cladosporium her-barum. Оказало се, че c най-висока пектиноразрушаваща активност се отличава последната от изброените гъби. Във връзка с това били предприети опити да се получи от нея комплект от съответни ферменти, чието приложение би осигурило добра мацерация на леновите стъбла и по-висок рандеман на технически ценно влакно, отколкото при самопроизволното отопяване.
Разскробване на растителното влакно. В процеса на обработката на преждата в текстилното производство се извършва скробване, т. е. слепване на основата с вещество от скорбелни продукти. Впоследствие обаче този скроб трябва да бъде премахнат, защото в противен случай е невъзможно да се извърши качествено избелване и последващото боядисване на суровата тъкан.
По-рано премахването на скроба ставало чрез сложен комплекс от физико-химични процедури, които обаче не осигурявали високо качество на материала и санитарно-хигиенни условия за работа. Ето защо разскробване започнали да правят с помощта на ензимни препарати (сладови извлеци). По още по-ефикасен по отношение на времето и качеството на продукцията се оказал „гъбният слад“, който при температура 88-100 С снема скроба за 5 минути. Като доставчик на фермента тук се използва не Aspergillus oryzae, а гъбата Penicillium chrysogenum, образуваща пеницилин. Нейният мицел също съдържа фермента амилаза. За използване на този фермент мицелът на гъбата се изсушава, след което се употребява воден извлек от него (16 часа при 15 С).
Проверката на този нов начин в завода „Трехгорна манифактура“ (Москва) и в Ленинградската текстилна фабрика „В. Слуцка“ е показала пълната му приложимост.
Към всичко това остава още да се добави, че и боядисването на тъканите не минава без участието на гъби, тъй като за да се придаде лепливост на боята, в нея се добавя разтворима скорбяла, получавана с помощта на гъбна амилаза.
Производството на хляб, бира и спирт е основано на използването на различни раси дрожди Saccharomyces cerevisiae, а винопроизводството – на използването на Sacch. vin.
Хлебопекарство и пивоварене. Качеството на хляба зависи от неговата шупливост (порестост), която се обуславя от въглеродния двуокис, отделящ се в процеса на жизнената дейност на дрождите и при предизвикваната от тях спиртна ферментация на захарите. При това дрождите обогатяват хляба с още редица хранителни вещества.
Хлябът, изпечен с добавяне към обикновените дрожди на 20% от дрождоподобната гъба Torulopsis utilis, по-дълго запазва своя вкус и в хранително отношение е по-ценен.
Наред с дрождите в хлебопекарството голямо значение имат и други гъби, по-специално плесеновите. Само че те участват в приготвянето на хляба не непосредствено, а чрез своите ферменти. Ферментът амилаза, отделен от плесенови гъби (Aspergillus oryzae), превръща скорбялата в захар. Ако към 1 тон брашно се добавят 20-30 г амилаза, в брашното се увеличава количеството на захарта, при чиято спиртна ферментация, предизвикана от дрождите, веднага забележимо се подобряват вкусът на хляба, неговият аромат, порестост и обем, а кората му става по-зачервена.
Почти същото може да се каже за процеса на пивоваренето, в което, както е известно, се използва слад (малц). Но използването на слад е неизгодно, тъй като при неговото приготвяне се губи до 15% скорбяла за образуване на кълнове при прорастването на ечемичните семена и за дишане на кълновете. Освен това този процес изисква големи производствени площи, специално оборудване и значителен разход на труд.
Много по-икономично е използването на „гъбен слад“, т. е. на амилаза от плесени. Най-целесъобразна е употребата на гъбна амилаза съвместно с 50% неозахарен ечемик, тъй като при това се запазват вкусовите и другите особености на бирата, а количеството на екстрактите вещества е дори с З-4% по-високо, отколкото при използването на сладова каша.
При всичко това замяната на слада с фермент чувствително намалява себестойността на бирата, във връзка с което в Украйна още от 1957 г. 14 бирени завода са преминали към новата технология.
Спиртоварене. За получаването на спирт се използват дрожди, които осигуряват максимален добив на спирт от суровината. Като суровина се използват богатите със скорбяла картофени клубени, житно зърно и отпадъци от захарно-цвекловото (меласа) и сулфитно-целулозното (сулфитни луги) производство, а също така хидролизата на дървесината, торфа, сламата, стъблата и оронените кочани на царевицата. За предизвикване ферментацията на последните проф. Е. А. Плевако е изолирал от водорасли от Мурманското крайбрежие гъбата Monilia murmanica, тъй като обикновените дрожди са се оказали неподходящи.
В недалечно минало за озахаряване на скорбялата в спиртовото производство в СССР ежегодно са били изразходвани 150 хил. тона най-отбрано зърно за приготвяне на слад. Сега сладът се заменя с амилаза, получена от гъби, отгледани върху трици или други отпадъци.
Третирането на няколко тона варени картофи с такъв „гъбен слад“ (или „гъбен малц“) ги превръща за 20-30 мин. в тонове захар, годна за подлагане на ферментация с помощта на дрожди и за получаване на спирт. Ако се вземе под внимание обстоятелството, че от спирта се получава изкуствен каучук, оказва се, че гъбите имат отношение и към производството например на автомобилни гуми.
При това трябва да се има пред вид, че в процеса на спиртоваренето като странични продукти се получават малки количества глицерин, оцетна и янтарна киселина.
Ако към ферментиращата течност се добавят сулфити, глицеринът се превръща в главен продукт на ферментацията и тогава може да се получат до 20% глицерин и 28% спирт. А тъй като глицеринът се използва в производството на взривни вещества и цяла редица други видове промишленост, значението на гъбите става още по-голямо.
Към всичко това трябва да се добави, че освен на дрождите свойството да предизвикват ферментация в една или друга степен е присъщо и на редица плесенови гъби, по-специално на, мукоровите (видовете от род Mucor, Rhizopus), а също така на Aspergillus, Candida, Geotrichum, а амилазата на такива видове, като Rhizopus oryzae и Aspergillus oryzae, се използва в източните страни като заместител, на малца.
Винопроизводство. В миналото във винопроизводството се е използвала естествената ферментация на плодови и гроздови сокове, в която наред с дрождите, осигуряващи хубав вкус и букет на виното, участвали и диви форми на дрождите, а така също различни плесенови гъби и бактерии. Тези вредни примеси били причина за неприятни вкусови оттенъци на виното. Ето защо сега за ферментиране на соковете се използват само чиста култури от различни раси културни дрожди, чийто брой нарасна до няколко хиляди и почти всяка от тях обуславя свой сорт и букет вино, което, разбира се, зависи също така и от сорта на гроздето.
Било обаче случайно забелязано, че гъбата Botrytis einerea, която предизвиква сиво гниене по гроздето и много други селскостопански култури, примесена към дрождите, обуславя особен вкус и букет на виното, известен с названието сотерненски, а гниенето на гроздето във връзка с това било наречено „благородно гниене“. Ето защо в Сотерне (Франция) брането на лозята се насрочва през времето, когато гъбата напада гроздето, а берачите специално подбират поразените гроздове, в чиито зърна съдържанието на захар достига 30-40%.
По този принцип се приготвят и рейнските вина.
Избистряне на плодовите сокове. С казаното по-горе не се ограничават ролята и значението на гъбите в приготвянето на хляб и алкохолни напитки. Прясно изцедените плодови сокове обикновено са мътни поради съдържащите се в тях пектинови вещества, които освен че повишават вискозитета на тези сокове, но задържат дребните частици от тъканите на плода в диспергирано състояние.
Ферментът пектиназа, изолиран от гъбите, притежава свойството не само да избистря соковете, но и да повишава техния рандеман от различните плодове. Ако например пектиназа в количество само 0,03% се прибави към намачкани зърна от касис, в такива случаи представляващи гъста маса, от която трудно се изстисква сок, след 2-3 часа може да се получи 85% от общото тегло на зърната напълно прозрачен натурален сок без всякакви привкуси.
Но освен за избистряне на сиропи и сокове (приложение на фермента в консервната промишленост) гъбната пектиназа се използва за третиране на вината, при което ги прави по-прозрачни, по-силни и по-красиви на цвят.
Като пектинозообразуващи гъби са известни Aspergillus oryzae, с чиято помощ например в Япония получават освен това и оризова водка, Asp. niger, Penicillium glaucum, Botrуtis einerea и дрождоподобната гъба Oidium lactis (Gectricnum candidum). Препаратът пектиназа от Botrytis einerea се приготвя под формата на суха пеленка от мицела на тази гъба, отгледана върху хранителна среда, богата с пектини, и в такъв вид неговата ферментна активност се запазва повече, от година.
Млечнокисели продукти и сирена. Кефирът представлява слабо алкохолен млечен продукт, който се получава от ферментацията на млякото с помощта на гъбата Torulcpsis kephir или Т. ellipsoideus в смес с млечнокиселите бактерии Bacterium caucasicus или Bact. acidilactis.
По аналогичен начин и кумисът е резултат от спиртната ферментация на кобилешко мляко при участието на Torulopsis kumiss и Bacterium orientate.
Гъбите имат пряко отношение и към производството н различните видове сирене. В много случаи маята за сирене заедно с млечнокиселите стрептококи съдържа също така дрожди от рода Torula.A при приготвянето на такива видове сирене, като рокфор, камамбер и бри, в състава им се включват чисти култури от самите плесенови гъби от рода Penucillium (P. roquefortii, P. carnambertii), които им придават специфичен за всеки вид вкус и обуславят наличността на характерни зелени жилки в тях. Ферментът каталаза, също получаван от гъби, се използва при студената стерилизация на млякото, употребявано при производството на сирене.
Месни и рибни продукти. Омекотяването на жилавите видове месо и риба се извършва с помощта на комплекс от животински и микробни ферменти – протеинази, разлагащи белтъчините. Гъбният по произход фермент протеаза, вкаран в сурово жилаво, трудно смилаемо месо, го превръща в нежно месо от най-високо качество. По аналогичен начин този фермент може да направи твърдата сельодка мека като сьомга, като при това се подобрява вкусът й.
Протеиназите се използват също така при получаването на различни белтъчни вещества, необходими за специални диети, в които се предвижда наличността на вече разпаднати белтъчини. От такива продукти на хидролизата на белтъчните вещества (хидролизати) се приготвят хранителни среди за чисти култури на микроорганизми, отглеждани за научни и промишлени цели. Те се използват и като добавка към храната на младите селскостопански животни. Прасетата например при това растат и се развиват no-бързо, тъй като-белтъчините в храната си те получават частично смелени.
Получаване на масло и мазнини. Тук преди всичко е необходимо да се напомни, че маслото, както и много други продукти, не представлява изключение по отношение на поражаемостта му от различни микроорганизми, в това число и от гъби. Забелязано е, че маслото по-дълго се запазва, не плесенясва , не се вгорчава и не придобива вкус на риба, когато в него се съдържат дрожди от рода Torulopsis. Те дори при неблагоприятни условия на съхраняване повишават устойчивостта на маслото против разваляне, забавят плесенясва нето му. За тази цел за 1 тон масло са необходими 50 мл суспензия от дрождова култура и 50 г сухи дрожди Производственият опит е показал, че десетки и стотици тонове такова масло се запазват от 6 до 18 месеца. Освен че потискат развитието на плесените и повишават устойчивостта на маслото срещу разваляне, дрождите го обогатяват с витамини от групата В.
Вече беше отбелязано, че някои гъби, като например дрождите, наред с другите хранителни вещества съдържат и мазнини. В отделни случаи количеството на мазнините в тях е значително. Това естествено е породило мисълта: а не може ли да се получават мазнини от гъбите. Оказало се, че „мазнинните дрожди“ – Endcmyces vernalis, отгледани върху картофи или меласа, могат да натрупат до 30% мазнина. При друга гъба-Geotrichum candidum при полузаводски условия количеството на мазнините е достигнало 20-30% Има сведения, че Penicillium javanicum може да образува до 40% мазнини. Следователно гъбите могат не само да се съревновават, но и значително да превъзхождат такива изпитани маслодайни растения като лена и слънчогледа.
Захарни изделия. За получаване на малтозна меласа или сиропи, озахарено брашно или озахарено скорбяла по-рано се използвал слад, който сега може успешно да се замени с известния ни вече „гъбен слад“, т. е. с фермента амилаза, получен от плесеновата гъба Aspergillus oryzae. При това вместо скъпо струващата чиста скорбяла и нейните клейове успешно може да се използват например събраните брашнени остатъци от хлебопекарното производство, а за получаването на самия „гъбен слад“ – пшеничени трици.
Фондановите изделия в процеса на съхраняването бързо стават груби поради образуването на по-едри кристали на захарта, а качеството им при това се влошава. Като правило тези захарни изделия досега е могло да се съхраняват не повече от две седмици. Но ако в тях се вкара ферментът инвертаза (1 захаразна единица на 1 кг фонданова маса), този нежелателен процес рязко се забавя или напълно се прекратява.
Оказва се, че този фермент може да се получава от утаечни пивни дрожди от низинна ферментация.
Общи сведения. Заразяването на човека и животните с кози е възможно чрез кожната покривка, чрез дихателните пътища и чрез поглъщане на причинителите с храната. Като се внедрят в тъканта, гъбите.могат да се развиват в нея години и дори десетилетия. Така известно е, че заболяването на стъпалото от един вид Aspergillus било излекувано едва след 12 години; псевдотуберкулозата на белите дробове при човека, предизвикана от гъбата Asp. fumigatus – чак след 19 години; споротрихозата на стъпалото била излекувана след 10 години, а фавусът (келът) понякога продължава от ранно детство до дълбока старост.
Дерматофитите с години запазват своята жизнеспособност в засъхващите косъмчета и люспиците на кожата. Така Microspcrium се запазва в космите около 6 години, Epider-tncphytcn в кожните люспици -до 7 години.
За разпространяването и проявяването на гъбните заболявания при човека и животните спомагат редица фактори. Продължителното ходене, изпотяването на краката, особено между пръстите са предразполагащи фактори за заразяване с дерматомикози, тъй като липсата на необходимите грижи за състоянието на кожата, отделянето на мазнина, пот и други органични вещества в гънките й създават благоприятни предпоставки за размножаването на микроорганизми, включително и на патогенни гъби. Контактът на човека с животни, особено с котки и кучета, също спомага за предаването на гъбна инфекция на човека.
Заразяване с дерматомикоза може да стане при ръкуване (епидермофития), целуване (млечница), полов контакт (епидермофития), при ползване на общо легло и вана, в банята. При липса на необходимия санитарен режим микозите могат да се разпространяват и чрез бръснарниците и фризьорските салони. Така процедурата на маникюра при неспазване на задължителните санитарни правила може да подпомогне не само внедряването на гъбата (почистването на нокътната тъкан, подрязването на кожичките), но и закрепването й (лакирането на ноктите). Болестта може да се предава и чрез предмети (кожени обуща, ръкавици, шапки и пр.).
Като причинители на гъбни заболявания на ушите, носа и очите у човека са познати редица видове от род Aspergillus. Изкуственото заразяване на роговицата на очите при домашните зайци, извършено с някои видове от този род. Довело до гнойно възпаление на очите с по следваща атрофия на очната ябълка вследствие на развитието на мицел в нея. Подобна картина дали и някои видове от рода Rhizopus.
Дерматомикозите при човека и животните по всяка вероятност може да бъдат предизвикани и от представители на бедните родове плесенови гъби (освен Aspergillus): Penicillium, Sporotrichum, Mucor и Alternaria, тъй като видове от тези родове нееднократно са изолирани в чиста култура от дерматомикозните участъци на кожата.
Епидермофития. Това е широко разпространено заболяване на възрастните, по-рядко на децата, причинявано от гъби от род Epidermophyton. Животните не боледуват от епидермофития.
Болестта се проявява различно. Най-често нейните форми не са ясно изразени, пораженията, които причинява, имат скрит характер, но опасността от предаване на инфекцията не изчезва.
Причинителят понася с месеци замразяване и размразяване при температура -25 и -f-18°C. Той е по-устойчив от много други дерматофити на нагряване и въздействие с дезинфектори. Това спомага за широкото разпространяване на епидермофитията. Заразата се предава чрез почвата, мръсните подове и стени на плувните басейни, чрез отточните води от баните и скарите под душовете. Предаването на гъбата може да стане и чрез инфектирано бельо, обувки, спортни принадлежности.
Известна е епидермофития на големите гънки (в слабините, подмишечните области, под гърдите у жените) и епидермофития на стъпалата и китките.
При първата форма болестта започва с появяване на червени, леко подпухнали, често сърбящи петна, покрити с дребни мехурчета и е корички по периферията. Петната се сливат, като образуват обширни изриви с белезникав лющещ се център и розово червеникави краища. При това често пъти епидермофитията се усложнява от екзема, цирей, пиодермия и пр.
Епидермофитията между пръстите на краката започва в 3-ата п 4-ата между пръстна гънка във вид на влажни петънца, от които се отслоява сивкаво бял епител. В дъното на гънките се усещат първоначално сърбящи, а след това болезнени пукнатини. Обикновено процесът протича с образуването на пукнатини по дъното и лющене по краищата на почервенелите гънки между пръстите. При лека форма на болестта между пръстите се наблюдава едва забележимо лющене, незначително отделяне на епидермиса. Тази форма почти не безпокои болния, но спомага за разпространението на причинителя и обуславя рецидиви и изостряния на епидермофитията у самия болен.
Другата форма на епидермофитията на стъпалата се характеризира с образуването на мехурчета с големина от грахово зърно до вишна и повече със серозно-гнойно съдържание. След засъхването на мехурчетата роговият слой на кожата под тях се напуква и се обелва, а на мястото на мехурчетата остава розово червеникаво петно, заобиколено от заоблен епидермис. Мехурчета обикновено се образуват по ходилото, по кожата на пръстите, по-рядко по петите и по края на стъпалото. Появява се сърбеж, парене и болезненост, след това процесът може да се усложни от екзема. Ходенето при това става почти невъзможно.
Епидермофитията на ноктите се среща главно по краката и на първо място на първия и пети пръст, които най-силно се травматизират от обувките. Обикновено тя се придружава от епидермофития на ходилото, която се предизвиква от същия причинител. Ноктите се поразяват откъм края, стават рехави, ронливи. Процесът продължава години, като представлява огнище на постоянна инфекция за самия болен и за околните. Косата не се поразява от епидермофития.
Трихофития. Тя е най-разпространената форма на дерматомикозно заболяване у човека и животните, причинявано от гъби от рода Trichophyton.
Между многото видове от този род са известни такива, които паразитират само върху човека или само върху животните, или пък върху човека и животните едновременно.
При трихофитията се нападат кожата, косата и ноктите, по-рядко вътрешните органи. Заболяването протича най-типично при децата, при възрастните то приема хронична, нетипична форма. На главата се образуват плешиви петна 0,5-1 см в диаметър с побеляла от лющене кожа. Наред с това съществува фурункулозна форма на болестта, когато се образуват подутини, запълнени с гнойно съдържание; при натискане гнойта излиза през фоликулите на космите. Това често се съпровожда от обща потиснатост на организма, проявяваща се в главоболие, слабост, повишаване на температурата до 38-39°С. Заболяването продължава от няколко седмици до 2-3 месеца. При оздравяване се образуват ръбове, които пречат на по-нататъшния растеж на косата. Към този тип се отнася също така заболяването на фоликулите на брадата и мустаците. Заразяването на главата с трихофития често се съпровожда и от поражения на гладката кожа. Но заболявания на гладката кожа се срещат и самостоятелно. Те се характеризират е образуване на мехурчета, които след това се покриват с жълтеникави корички.
Между възрастните тази форма в хронично състояние се среща предимно у жените.
Описаните форми на трихофития доста често се придружават и от трихофития на ноктите. Това продължително заболяване на ръцете, по-рядко на краката се характеризира е появяване на едно или няколко сивкави петна във връхната част на нокътя, които с течение на времето се увеличават и изменят цвета, формата и консистенцията на нокътя. Нокътят става грапав, рехав и ронлив.
Когато от трихофития е заразена косата, характерна е наличността на едва показващи се над повърхността на кожата белезникаво сивкави остатъци от косми с дължина от 2 до 4 мм; понякога тези остатъци се забелязват като черна точка в центъра на фоликула на косъма. Болният косъм може да бъде превит и в такъв вид лежи в люспицата или е потопен във възпаления фоликул. В зависимост от вида на причинителя поразеният косъм или изцяло е запълнен със спорите на гъбата, разположени в правилни редове, или пък спори се наблюдават и вътре, и отвън по косъма.
Микроспориоза. Микроспориозата се отнася към широко разпространените дерматомикози, предизвиквани от гъби от рода Microsporium, и се среща предимно у децата до 13 – 15-годишна възраст, тъй като с настъпването на половата зрелост заболяването обикновено изчезва само по себе си.
Една част от видовете Microsporium е специализирана само по човека, други се срещат само по животните, а някои, като например М. ianosum, са способни да нападат и човека, и животните. Човек се заразява с микроспория от домашните животни, особено от котките и кучетата.
Заболяването се отличава с висока контагиозност. Микроспорията поразява окосмената и гладката кожа, по-рядко ноктите. При поразяване на окосмената част на главата се наблюдават 1-2 големи огнища на лющене от по 2-3 до 10 см в диаметър и няколко по-малки близо около тях. Както и при трихофитията, поразените косми като пънчета стърчат в оголените огнища, но тук те са малко по-дълги, с 3-6 мм височина. Спорите на причинителя в болните косми се наблюдават само в основата им отвън. В оплешивелите участъци и в ноктите гъбата се намира във вид на мицелни хифи.
При възрастните се напада предимно гладката кожа. При това се образуват мехурчета, разположени в концентрични кръгове върху почервенялото петно. Впоследствие мехурчетата засъхват и на тяхно място се появяват повърхностни корички и лющещи се червени петна с диаметър 1-2 см.
Фавус (кел). Това е дерматомикозно заболяване на гладката кожа, косата и ноктите, по-рядко на вътрешните органи и тогава е със смъртен изход. Предизвиква се от гъби от рода Achcricn у децата и възрастните. Заболяването продължава години, дори десетилетия, понякога от ранно детство до дълбока старост.
Видовете Achorion са специализирани по отношение на човека и животните. При човека болестта се предизвиква от Ach. Schonleini, при гризачите, конете и птиците причинителите са други.
Причинителят на фавуса (кела) по човека не се отличава с голяма вирулентност, а заболяването от него – с голяма контагиозност.
Най-характерен признак на кела по човека и животните са блюдцеобразните, жълти, доста плътни щитчета (струпеи), които възникват по главата, гладката кожа и ноктите. Първоначално тези струпеи имат големина на главичка па топлийка и бледо жълтеникав цвят. Впоследствие, като се разрастват, те достигат 1,5 см в диаметър. Струпеите трудно се отделят от огнищата на поражение във вид на рехави парченца, като откриват язвена повърхност. Понякога около тях се образува тесен възпалителен ръб. Струпеите издават неприятен мирис на мишки, който се обуславя не от причинителя на кела, а от други микроорганизми, които се заселват върху тях.
Косата при кела е рядка, белезникава, суха и доста дълга, тъй като не се чупи, а пада изцяло. В местата на образуване на ръбове кожата е тънка, гладка, блестяща; растежът на коса върху нея спира и оплешивяването става трайно.
Келът по окосмената част на главата обикновено се придружава от увеличаване на шийните лимфатични възли, които понякога съдържат причинителя на болестта.
Върху гладката кожа келът се среща както по откритите, така и по покритите части на тялото във bi д на червеникави петна, по чиито краища се появяват мехурчета, образувани върху плътна основа; след сливането на мехурчетата се получават струпеи.
Поразените от кел нокти по външен вид напомнят картината на заразяване от трихофития.
Понякога келът може да напада и вътрешните органи, а също така костите и централната нервна система. Тази форма
на болестта обикновено завършва със смърт, тъй като у болния се наблюдава изтощаване, повишена температура и явление на интоксикация.
Борба срещу дерматомикозите. Голямо значение в борбата срещу дерматомикозите имат профилактичните мероприятия, свеждащи се до установяване на необходимия санитарен ред както в личния бит, така и в обществените места, по-специално във фризьорските и бръснарските салони, баните, душовите кабинки и ваните за общо ползване, на стадионите при използването на спортен инвентар, дрехи, шапки и обувки.
За унищожаване на гъбите в заразения материал е достатъчно кратковременно изваряване; при 80°С те загиват в продължение на 5-7 минути, а при 75° след 30 минути.
Минералните киселини не убиват гъбите в инфектирания материал. Живакът, салициловата и бензоената киселина, а също формалинът, обратно, са доста добри фунгицидни (противогъбни) средства. На гъбите действат ефикасно рентгеновите и ултравиолетовите лъчи; лъчите от живачно-кварцовата лампа ги убиват в сухо състояние както в културите, така и в заразения материал в продължение на 30 минути, а когато същите гъби се намират в течност – след 3-5 минути.
Колкото се отнася до начините на лекуване на заболелите от дерматомикоза, интересуващите се могат да използват специални ръководства. В борбата с дерматомикозите е ефикасен например гризеофулвинът, който е антибиотик от гъбен произход.
В Съветския съюз борбата срещу тези заболявания е поставена на здрава основа. Създадени са специални микологични клиники, стационари, диспансери и пунктове, провежда се голяма профилактична дейност и безплатно лечение.
Млечница (кандидоза, кандидомикоза, монилиоза, coop).
Това заболяване е известно при човека, селскостопанските животни и птици. От животните заболяват предимно прасетата, телетата и кончетата в бозайния период, а също така младите птици. Човек е възприемчив към тази болест предимно в кърмаческа възраст.
Причинител на заболяването е широко разпространената в природата гъба Oidium (Endomyces, Candida) albicans-Същността на заболяването се свежда до поразяване на устната кухина от гъбата, в резултат на което първоначално се появява рязка хиперемия (почервеняване) на лигавицата, след което по езика и вътрешната страна на бузите се образуват белезникави налепи (колониите на гъбата), които по външен вид напомнят късчета пресечено мляко. Налепите се срастват с лигавицата, от която се отлепват само заедно с клетки от епитела, в резултат, на което се откриват язвички с малки кръвоизливи. Болестта напада предимно заслабнали деца в ранна възраст, а също така възрастни, болни от диабет, рак или остра форма на туберкулоза. Предразполагащи фактори освен това са недостигът на слюнка и вследствие на това – сухостта на устата, повреждането на лигавицата на устата и пр. При тежки случаи на протичане млечницата се разпространява и върху лигавицата на хранопровода, стомаха и дихателните пътища, във връзка с което се затрудняват гълтането и дишането. Тези обстоятелства от своя страна могат да предизвикат възпаление на белите дробове, на средното ухо и дори на кожата.
В борбата срещу млечницата естествено голямо значение има стриктното спазване на чистотата на съдовете и кухненските прибори, на бибероните, шишетата за хранене на кърмачета и пр. Лекуването се свежда до често намокряне на устната кухина, до изплакване, промиване или внимателно намазване с разтвор от хлебна сода, боракс и други вещества. При това не се препоръчва да се изтрива устата на децата нито преди, нито след кърменето.
Псевдотуберкулоза. Между патогенните за човека и животните видове гъби най-широко разпространение и вредоносно действие има плесеновата гъба Aspergillus fumigatus. Тя е известна като причинител на така наречената псевдотуберкулоза по кокошките и пуйките. Заразените с нея домашни птици стават отпуснати, губят апетита си, вследствие на което отслабват и често страдат от диария. Гребенът (м при това потъмнява, може да се появи лигав секрет от носа, хрипове при дишане. Тази болест е особено опасна за младите животни.
В борбата срещу псевдотуберкулозата най-ефикасни са профилактичните мероприятия. Известен е случай, когато пилета заболели масово в резултат на това, че гнездата им били направени от отпадъци от захарна тръстика, която била силно заразена с тази плесен.
От псевдотуберкулоза, предизвикана от същия причинител, боледуват и бозайниците. Така описан е случай на загиване на 8-седмично теле от тази болест.
Псевдотуберкулозата при човека е твърде сходна с истинската туберкулоза: също така се появява кашлица с храчки кръв, трескаво състояние. При това заболяването продължава десетилетия, като трудно се поддава на лекуване.
Наред със заболяването на вътрешните органи Asp. fu. migatus предизвиква отомикози (възпалителни процеси в ушите), които се придружават с шум, сърбеж и болки в ушите, а понякога с виене на свят и кашлица. В ушните миди в някои случаи се образуват мицелни тапички. В резултат на отомикозите се наблюдава частична или пълна загуба на слуха.
Каменно пило при пчелите. Аспергилозата по пилото от всички възрасти и по възрастните пчели се предизвиква от гъбата Aspergillus flavus, по-рядко от Asp. fumigatus или Asp. niger, които освен че пронизват тялото на насекомото със своите хифи, действат още и с токсините си. Тези гъби са патогенни и за копринената пеперуда, а понякога и за човека.
Най-често страда пилото на пчелите в ларвния стадий. Ларвите 1-2 дни след заразяването се покриват откъм главата с бял налеп от плесен, като че ли се обвиват с допълнителна обвивка. С появяване на спороношение у гъбите ларвите стават жълтеникаво зеленикави или черни.
Вследствие на това, че влагата, намираща се в ларвите или какавидите, се поглъща от мицела на плесента, те придобиват сух каменист вид, откъдето произлиза и названието на болестта. Сухите мъртви ларви свободно лежат в килийките на питите.
Заболелите възрастни пчели стават слаби, немогат да се задържат върху стените на кошерите и питите, падат и скоро загиват в кошера или извън него. Най-често те изпълзяват вън от кошера. Ако се стисне с пръсти коремчето на загинала пчела, усеща се неговото втвърдяване, което става още по-силно доловимо няколко часа след смъртта на пчелата. Тъй като на повърхността на поразеното насекомо гъбата образува своите спороношения, загиналите пчели са източник на по-нататъшно заразяване.
Посочените видове гъби като сапрофити, широко разпространени в природата по най-разнообразни субстрати, лесно може да бъдат пренесени в здравите кошери от самите пчели, особено през периода на масовото събиране на прашец.
Заболяването обикновено се развива в слабите семейства при висока влажност, при недостатъчно затопляне и осигуряване с храна в края на зимата и през пролетта. Ето защо кошерите трябва да се поставят на сухи места, открити за слънцето; пчелните семейства трябва да бъдат силни.
В случай на проява на заболяването от болните семейства се отстраняват питите с поразено пило и питите, покрити с плесен. Извършва се също така подмяна на затоплящите материали, ако те са влажни.
Тъй като спорите на гъбите при всички тези моменти лесно се разсейват, трябва да се внимава да не се разпространява инфекцията, която може да стане вредна и за здравето на човека. Ето защо, за да се избегне попадането на спори на гъбите върху лигавицата на носа и устата, препоръчва се да се слага влажна марлена превръзка.
Методи на лекуване на заболелите пчели засега не са разработени.
Лимонена киселина. Използва се в медицината, текстилната промишленост, при производството н захарни изделия, мастила и пр.
Днес в СССР се е преминало към производството на лимонена киселина с помощта на гъбата Aspergillus niger. И макар че за тази цел може да се използват и други гъби Muccr pyriformis, Botrytis einerea, Coniophora cerebella и др., изборът е паднал именно върху Asp. niger, тъй като при дълбочинен (потапяне в аерируемия хранителен разтвор начин на ферментация осигурява най-висок (до 50-70% рандеман на лимонена киселина от среда с доста високо съдържание на захар и ниско на азот. При това би било неправилно да се мисли, че при това производство се използва за среда чиста захар. Като среда може да служи меласов разтвор с изходно съдържание на захар едва 2,5-3%, чието сумарно количество на захарта за 5-6 денонощия ферментация не надминава 12-12,5%, тъй като с из разходването на захарта от страна на гъбата към разтвора се добавят нови порции меласа. Меласата се подлага на предварителна обработка с жълта кръвна сол и към нея се добавят други реактиви.
Интересно е да се отбележи, че виновникът за лимонено киселата ферментация – гъбата Asp. niger – понякога се напада от паразитния вид гъба Penicillium, който намалява неговата активност.
Физиологичната активност на Asp. niger обаче може да бъде повишена посредством получаването на нови щамове от него в резултат на облъчване с радиеви, рентгенови или ултравиолетови лъчи.
Най-сетне мицелът на гъбата може да се използва повторно и в този случай тя дава допълнително голямо количество лимонена киселина (без разходи за отглеждането й).
Други киселини. Гъбите Aspergillus itaconicus и Asp. terreus притежават способността да образуват и таконова киселина, при това втората от тях за 12 денонощия развитие върху среда, съдържаща гликоза, я преработва до 30% в киселина.
Полимерите на итаконовите естери се отличават с блясък, твърдост, прозрачност и определен коефициент на пречупване на светлината, във връзка с което се използват за производството на оптически лещи и нечупливо стъкло.
Някои мукорови гъби (Mucor, Rhizopus, Cunninghamella) имат свойството да образуват фумарова киселина, използвана за получаването на малиенова киселина, която се употребява при производството на смоли, бои и лакове. С най-голяма активност в това отношение се характеризира Rhizopus nigricans, която осигурява рандеман на киселината до 55%.
Чайна гъба. По форма и отчасти по консистенция и окраска чайната гъба прилича на медуза. Тя се използва доста широко за приготвянето на приятно сладникаво-кисело, леко алкохолно и газирано питие. За получаването на такова питие тази гъба се поставя в отвара от чай, към която е добавена захар.
Чайната гъба е известна също така под названията „манджурска“, „японска“ и „морска“. Първоначално тя е била описана като Meduscmyces Gisevii и е била призната като нов за науката вид от ново установен ред гъби. Впоследствие се изяснило, че тялото на тази гъба представлява не само мицел на самата гъба, но и струпване, зооглей, на оцетно-киселата бактерия Bacterium xylinum.
Колонията на чайната гъба без вреда може да бъде разделена в напречна или в хоризонтална посока на няколко парчета, всяко от които в сладък чай отново се разраства доста бързо.
Оказало се, че гъбният компонент на този сложен „организъм“ съвсем не е нов вид, а се отнася към групата на дрождоподобните гъби, най-често към родовете Torulopsis и Mycoderma, а понякога и към рода на истинските дрожди – Saccharcmyces.
Първоначално сладкият вкус на културалната течност (подсладения чай) се изменя във възкисел под действието на двата компонента на колонията, т. е. на гъбата и бактерията. Гъбата предизвиква ферментацията на захарта в спирт и въглероден двуокис, а бактерията превръща спирта в оцетна киселина.
При изучаване на терапевтичните свойства на културалната течност на чайната гъба било изяснено, че нейният гъбен компонент образува антибиотика бактерицидни, който може да се използва в хуманната и ветеринарната медицина срещу дизентерията у човека и колибацилозата при телетата и агнетата. Той е ефикасен и за заздравяването на раневи инфекции.
Най-голяма антибиотична активност културалната течност на чайната гъба има при 5% съдържание на захар, температура 25-30°С и начална киселинност (рН) 5,0-6,0, за което се препоръчва в началото течността да се подкисели с оцет. Най-висока точка на активност на стойката достига на 7-то – 8-то денонощие от началото на култивирането на гъбата в течността. Антибиотичното начало на чайната гъба е термостабилно, не се разрушава, като му се действа с температура 100°С в продължение на 1 час. Жизнените функции на гъбата се потискат при силно осветяване и ниска температура, растежът й през пролетта и лятото е по-интензивен, отколкото през зимата и есента.
Чага. Гъбата чага – Inonotus obliquus – представлява безплоден стадий на праханова гъба във вид на тъмнокафяви, разпукващи се на повърхността и леко ронещи се буци и нарасти с големина на юмрук и повече. Расте обикновено върху живите брези, по-рядко върху трепетликата или калината. Отварата от чага понякога се използва като сурогат на кафето или чая. За тази цел гъбата се събира и се изсушава, а след това се смила.
На тази гъба по-рано е приписвано целебно свойство по отношение на злокачествените тумори. Още през XVII век съгласно запазените летописи тази брезова гъба е използване като лечебно средство, по-специално с нея е лекуван от рак на устната Владимир Мономах. Има сведения за използване на чагата от населението на северните райони от европейската част на СССР и на Сибир за лекуване на стомашно-чревни заболявания. В медицинската литература се споменават два случая за излекуване на рак с помощта на чагата.
Специално проведените изследвания обаче са показали, че тя не оказва специфично противораково въздействие върху човешкия организъм. Въпреки това е установено, че отварата от тази гъба при системна употреба влияе общо стимулиращо и тонизиращо, а тъй като освен това притежава силна радиоактивност и антибиотични свойства по отношение на много микроорганизми, тя намалява например вредата от някои гъбни болести по растенията, лекува у хората гастрити, съществено облекчава страданията при занемарени форми на рака; чрез опити при животните е установено, че препарат от гъбата спомага за резорбиране на злокачествени тумори в ранните фази на развитие.
Във връзка с общото тонизиращо действие на отварата от гъбата чага върху човешкия организъм фармацевтите съвместно с миколозите от Ботаническия институт при АН на СССР са приготвили препарата „БИН-чага“, който се продава в аптеките и представлява концентриран екстракт от тази гъба.
Дрожди.Общоизвестно е, че дрождите, използвани в цяла редица отрасли на хранителната промишленост, сами по себе си са твърде хранителни, тъй като съдържат белтъчини, въглехидрати, мазнини и витамини. Подхранването на опитни мишки със специални препарати от дрожди увеличавало продължителността на живота им толкова, че след умиране на контролните животни опитните давали още приплод.
Не случайно пивните дрожди са лечебно средство. Ценните хранителни и фуражни свойства на различните видове дрожди отдавна привличат вниманието на човека. Така хидролизните дрожди, като източник на белтъчини и фактор за увеличаване продуктивността на животните, се използват в птицевъдството. Фуражни дрожди се включват в дажбата на прасетата и при угояването на свинете. Те спомагат също така и за повишаване на млеконадоя при кравите.
За фуражни цели се използват дрождите, прилагани не само в хидролизното, но и в сулфитно-спиртното производство. При това за отглеждането им не са необходими специални и скъпо струващи хранителни среди, а може да се използват отпадъци от различни производства, като меласа от захародобивното производство, спиртоварска меласова каша, някои промишлени води и пр. Например за предизвикване ферментацията на меласата се използва дрождо-подобната гъба Torulopsis utilis. Тази гъба в процеса на жизнената си дейност интензивно отделя плодови естери.
Както вече беше казано, в качеството на субстрат някои гъби използват живи или мъртви тела на насекоми. Съществуват дори специални групи гъби, които в процеса на еволюцията са се приспособили да обитават върху насекоми. Такива са ентомофторовите (разред Entomophthordes) от низшите гъби и лабулбениевите (разред Labulbeniales) от торбестите гъби. Широко са известни като насекомоядни няколко вида от другите групи гъби (торбести и несъвършени). Към тях се отнасят от торбестите Cordiceps и други представители на разред Hypocreales, а от несъвършените – представители от родовете Beauveria, Spiceria, Cephalcspcrium, Isaria, Verticillium и някои други. В последно време се установиха като насекомоядни също така гъби от родовете Aspergillus, Fusarium и др.
Бяла мюскардина. Тази гъбна болест по много насекоми както полезни, така и вредни, се предизвиква от гъбата Beauveria bassiana. Особено силно тя напада гъсениците на копринената пеперуда, цвекловия хоботник и житната дървеница.
В отделни случаи епизоотии от бялата мюскардина по насекомите са отбелязани в естествени условия, във връзка с което учените са обърнали внимание на организма, причиняващ това заболяване, изучили са биологията му и са предприели опити за изкуственото му размножаване в лабораторни условия и последващото му използване в борбата с вредните насекоми. Тези опити са се увенчали с успех по отношение на цвекловия хоботник в Украйна, на житната дървеница в района на Северен Кавказ и Поволжието, на крушовата оса в Крим и на боровата подкорова дървеница в Централния черноземен пояс.
Розовата и зелената мюскардина нападат други вредни насекоми и се предизвикват от гъби, принадлежащи към родовете Spicaria, Tarichium и др.
Гъбни болести по щитоносните и лъже щитоносните въшки. Щитоносните и лъже щитоносните въшки са насекоми, повреждащи културните Т растения. В някои случаи те се нападат от гъби от редовете Ccrdyceps, Cephalcspcrium и Acnersonia.
Успешен опит за използването на гъбата Ccrdyceps clavulata в борбата с лъже щитоносната въшка по обикновената леска (Ccrylus avel-lana) е бил проведен в Азърбайджан, където смъртността на неприятеля е достигала 85-98%. Авторът нееднократно е намирал гъсеници на различни пеперуди, заразени от родствената гъба Cordyceps militeris.
При използването на гъбата Cephalcspcrium lecanii за борба с восъчната лъже щитоносна въшка по цитрусовите култури в Аджария са загинали до 65% от въшката. Гъбата Aschersonia aleurcdes поразява 100% американската белокрилка в Аджария и Абхазия и практически се използва за борба с нея.
Към числото на забележителните открития на учените се отнася откритието на гиберелина, или гиберелиновата киселина. Това е продукт от жизнената дейност на гъбата Fusa-rium rncnlli forme, паразитираща върху ориза, царевицата и други растения. Преди 30 години японският учен Курозава го е изолирал от оризови растения, чиито стъбла били необичайно удължени, пожълтявали и загивали. Оказало се, че тази гъба образува вещество, което рязко стимулира растежа на растенията. То било наречено гиберелин по названието на аскусния стадий на гъбата – Gibberella fujikuroi. Впоследствие от него бил изолиран химически чист гиберелин.
Гиберелинът действа върху растенията както яровизацията и силно стимулира растежните процеси както на едногодишните, така и на многогодишните растения. Той се използва като слаб разтвор за кратковременно потапяне на семена, клубени и луковици или за напръскване на растенията с пулверизатор, за намокряне вегетационните върхове на растенията с неголеми капки или посредством други начини (инжектиране, с пасти, във вид на прах и т. н.).
В Съветския съюз професор Н. А. Красилников е изолирал гиберелин от гъбата Fusarium sp., която напада лозовите пръчки, и го е нарекъл препарат „Г“. По своето действие той не отстъпва на задграничния, а в някои отношения дори го превъзхожда.
Както и гиберелинът, английско производство, препаратът „Г“ в доза от 1-2 мг вече предизвиква реакция. Така за растенията на граха оптимална концентрация на новия разтвор е 50-100 мг на 1 л вода. При напръскване с такъв разтвор на млади растения от грах, краставици, царевица и други след 10-20 денонощия те били 1,5-2 пъти по-високи, отколкото контролните (третирани с вода). При това най-голям ефект се наблюдавал при граха, по-слаб при царевицата и най-слабо реагирала пшеницата. В някои случаи гиберелинът усилва растежа на растенията 5-10 пъти.
Накисването на семена от грах, царевица, пшеница, фий и краставици в течение на 2-3 часа в 0,002% разтвор на препарат „Г“ с последващото им засяване във вегетационни съдове дало след 3 седмици увеличение на сухата маса при граха 60-70% в сравнение с контролата.
Дори при пшеницата, при която прирастът е бил най-малък, сухата маса е била с 20-25% повече, отколкото при контролните растения.
При третирането на семената на посочените растения с този разтвор в продължение на 2-3 часа прирастът на суха маса е бил по-голям, отколкото при аналогично третиране с гиберелин, английско производство: при граха с 25-30%, при пшеницата с 18%.
Много важно свойство на гиберелините е тяхната способност да предизвикват у двугодишните растения цъфтеж и плододаване през първата година на растежа им. Ако на такива растения, като зелето, морковите, цвеклото, ряпата и др., се подейства с гиберелин, те образуват цветоносни стъбла и започват да цъфтят още през първата година от живота си.
Наред с това било изяснено, че в съчетание с витамините гиберелинът дава още по-добри резултати.
Днес са известни голям брой гиберелини, които се различават по своя химичен състав и се означават като А1 А2, А3 и т. н. От тях най-активен по своето действие върху растенията се е оказал гиберелин А1; или гибереловата киселина.
Промишленото производство на гиберелин чрез биосинтеза, т. е. чрез извличането му от чисти култури на гъбата (но не по химичен начин), е организирано в Япония, Англия, СССР, САЩ и някои други страни. По активност съветският гиберелин не отстъпва на гиберелина, английско и американско производство.
Професор М. X. Чайлахян (от Институт по физиология на растенията „К. А. Тимирязев“ при AН на СССР) при широко изпитване на гиберелина е установил, че приложението му е най-ефикасно при третирането на лозата, конопа, ечемика (отглеждан за слад), картофите, розетъчните цветни растения, а също така при използването му за стимулиране прорастването на семената и растежа на пониците и фиданките при многогодишните овощни култури.
Така при двукратно напръскване с разтвор от гиберелин (100 мг/л) на съцветията на безсеменното грозде (за стафиди) през периода на масовия цъфтеж и 8-10 дни по-късно се ускорявало узряването на зърната, а добивът се повишавал 2-4 пъти главно поради увеличаването на размера на зърната и гроздовете. Вкусовите качества при такова третиране се запазвали.
За сортовете с цветове от женски тип, които изискват опрашване с прашец от други сортове лози, се прилага двойно по-слаб разтвор. Такова третиране замества опрашването с прашец, стимулира по-ранното узряване и образуването на по-едри безсеменни зърна с високо съдържание на захари и понижена киселинност.
За да може разтворът от гиберелин по-добре да се задържи върху повърхността на растенията с плътен восъчен налеп, към него се добавят намокрителите ОП-7 или ОП-10 (1-5 мл на 10 л разтвор).
Гиберелините и подобните им вещества заслужават най-задълбочено внимание, още повече, че освен гъбите от рода Fusarium същите свойства притежават дрождоподобните гъби от рода Torulopsis, изолирани от почвата.
Стимулиращо свойство имат също и хламидоспорите на някои главни.
В последно време е установено, че в различните органи на много растения се съдържа гиберелин А1; А5, А6 и A8, а също така гиберелиноподобни вещества.
Представете си, че върху гъба-причинител на болест по дадено растение – паразитира друга гъба. Втората гъба намалява вредната дейност на първата и се нарича паразит от втори порядък. Такива случаи не само са известни, но дори са правени опити да се използват някои паразити от втори порядък за практически цели.
Така по облигатнопаразитните гъби-причинители на брашнести мани – е известна паразитната пикнидийна гъба. Cicinobolus cesati. По ецидийните (пролетните) стадии на ръждите се развиват несъвършени гъби и по-специално Tuberculina persicina. По гъбите – причинители на ръжди по различни житни – паразитира и пикнидийната гъба Darluca filum. По причинителя на праховитата главня по пшеницата освен Т. persicina са установени още редица паразити от втори порядък.
Изследванията са показали, че гъбата D. filum може да бъде изолирана в чиста култура с образуване на характерното за нея пикнидийно спороношение. Върху изкуствени хранителни среди в епруветки гъбата може да бъде размножена и използвана за изкуствено заразяване на ръждите чрез разпръскване на водна суспензия от нейните спори.
Аналогични изследвания на гъбата Т. persicina също са показали пълната възможност за използването й в борбата с ецидийните стадии на ръждите по културните растения, тъй като тази гъба лесно се развива и може да бъде размножена в условията на чисти култури. След третирането на заразени от ръжда растения с водна суспензия от спорите на гъбата спорите се пренасят върху други растения с помощта на насекоми и други агенти.
В двата посочени случая в резултат от използването на паразити от втори порядък е наблюдавано рязко снижаване на развитието на паразитите от първи порядък.
Новини на български