Всичко за Гъбите

Ерготизъм при човека и животните. Моравото рогче по културните и диворастящите житни растения, предизвиквано от гъбата Claviceps, играе двояка роля. То унищожава известна част от реколтата от житни семена и щетите от него са в пряка зависимост от степента на нападение на класовете; рогалките (склероциите) на моравото рогче като примес към зърното от житни растения или към сеното предизвикват отравяне на хора и животни. Същевременно рогалките на моравото рогче се използват като лекарствено средство и дори специално се отглеждат.
За масовото развитие на моравото рогче в посевите от зърнени житни спомага особено благоприятното за болестта съчетание на метеорологичните условия през някои години. В такива години са отбелязани избухвания на ерготизъм, приели характер на епидемии, обхващащи няколко губернии. За едно столетие, от 1780 до 1880 г., в царска Русия са зарегистрирани до 15 такива епидемии.
В Съветския съюз е наблюдавана само една епидемия през 1926 г. в североизточните райони от европейската му част, където най-често се среща поражение на ръжта от мораво рогче.
Продълговатите, 1-5 см дълги, тъмнокафяво виолетови склероции, които се образуват в класовете вместо зърна, падат върху почвата още на нивата или след овършаването на снопите се намират в зърното във вид на механичен примес. При използване на такова зърно за смилане и по следващо хлебопроизводство се получава отровен хляб.
Склероциите, попаднали през лятото или есента в почвата, задължително зимуват, тъй като изискват допълнителен 8-9-месечен период на покой, в продължение на който окончателно доузряват. Приблизително 15-35 дни преди цъфтежа на житните те прорастват, като образуват голямо“ количество (понякога 2-3 десетки) топлийковидни розови плодни тела – главички, разположени върху доста дълги и тънки дръжчици. В тези плодни тела в торбички (асци) се образуват нишковидни безцветни спори, които след разсейването им в околната среда, обикновено в периода на цъфтежа при житните, заразяват цветчетата. Пресметнато е че един склероции с 15 главички (плодни тела) може да образува до 1 000 000 аскоспори.
Когато попадне в цветчето на житното растение, аскоспората прораства и .скоро, след 2-3 дни, в поразения завръз се образува конидийният стадий на гъбата, известен под названието Sphacelia segetum. Конидиите, пренесени върху друго цветче, могат, както и аскоспорите, да го заразят с образуването на втора генерация от конидийния стадий. Ето защо колкото по-дълъг е периодът на цъфтеж при житните, толкова по-силно цветовете се заразяват с мораво рогче. Трябва да се отбележи, че периодът на образуване на конидийния стадий при моравото рогче се характеризира с появяването на така наречената „медена роса“ върху поразените цветове, т. е. на капчици светло жълтеникава, сладникава на вкус течност, в която плуват конидиите на гъбата. „Медената реса“ привлича различните насекоми, които спомагат за масовото разпространение на инфекцията.
Впоследствие, след 10-20 дни, в поразените от „медена роса“ завръзи на цветчетата се образуват склероциите и с това завършва цикълът на развитие при моравото рогче.
Наред е хлебните житни болестта напада фуражните, ливадните и диворастящите житни, които наброяват над 150 вида.
Дребните склероции обикновено са по-силно отровни, като най-отровна е периферната оцветена част на склероция.
Забелязано е, че свежите склероции са значително по-отровни, отколкото съхраняваните няколко месеца, а след изтичането на 9-12 месеца те обикновено съвсем губят токсичността си. Ето защо епидемиите от ерготизъм имали най-голяма сила през есента и в началото на зимата, а след това постепенно отслабвали.
Във връзка с това не е безинтересно да се посочи следният факт, който е отбелязан от проф. A. X. Саркисов в монографията му „Микотоксикози“ и се отнася към периода до XV век. „Като не са намирали начини за лечение, болните са търсели спасение и изцеление от тази тежка болест в църквите и монастирите. Много години катедралата Парижка света Богородица е била място, където заболелите от тази страшна болест са се опитвали да намерят приют. По това време монастирите разполагали със значителни запаси зърно от дълги години; вследствие на продължителното съхраняване на зърното моравите рогчета в него губели своята токсичност и при попадане в храната не предизвиквали отравяне. Тази особеност по-рано не се е знаела и оздравяването от болестта било приписвано на някакво чудо. Оздравелите се връщали по домовете си в селата, но без да подозират истинската причина на ерготизма, те отново употребявали за храна заразено с рогалки зърно и заболявайки от „свещен огън“, отново са се стремили да намерят спасение в църквите. . .“
Отравянето от мораво рогче предизвиква у хората продължителни конвулсии на ръцете и краката, поради което именно сред народа тази болест е получила още названието „зли гърчове“. Краката се парализират изцяло или само стъпалата. Болният чувства общо изтощение и слабост. В гърдите, главата и в цялото тяло се усеща тежест, отделя се слюнка, от устата се появява пяна, настъпват гадене, повръщане, диария, болки в стомаха. Понякога се наблюдава пълна липса на апетит, друг път, обратно, се усеща силен глад. Често се повишава температурата. Има случаи на епилепсия, психична невроза във вид на тиха или буйна лудост.
При бременните жени отравянето често предизвиква аборт.
Освен конвулсивната форма на отравяне е отбелязана друга – гангренозна форма на болестта, когато вследствие на продължително свиване на стените на артериите и патологичното изменение на стените на кръвоносните съдове настъпва анестезия, а след това суха гангрена (умъртвяване) на крайниците. Понякога при това окапват косите и зъбите, по краката се появяват струпеи.
При средна степен на отравяне болестта продължава няколко месеца, при силно отравяне болният умира за 1-3 дни. Смъртта настъпва от асфиксия (задушаване).
От домашните животни отравяне с мораво рогче може да настъпи при едрите рогати животни, конете, магаретата, овцете, свинете, кучетата, кокошките, птиците. Признаците при тях са същите, както и при човека. При бременните крави отравянето доста често предизвиква аборти. Конете при силно отравяне умират след 6-12 часа. При тях признаците на отравяне са: обща угнетеност, отслабване на пулса и дишането, понижаване на чувствителността. На края настъпва обща парализа на мускулите, животното ляга и бавно умира.
Характеристиката на вредното действие на моравото рогче няма да бъде пълна, ако не се спомене за отрицател
ното му влияние в ранния стадий („медена роса“) върху пчелите – цели семейства са загивали при събиране на ,медена роса“ върху безкоренищния пирей. Има сведения за това, че рибата охотно поглъща окапващите от тръстиката (Phragmites ccmmunis) склероции на моравото рогче.
Химичният състав както на склероциите на моравото рогче, така и на самия токсин е доста добре изучен. Най-опасни са двата алкалоида, които се съдържат в склероциите – ерготамин и ерготоксин. Ерготоксинът при впръскване в мускулите на петел след 1 час предизвикал посиняване па гребена, а след това и на менгушите. Петелът се държал неспокойно, главата и опашката му клюмнали, получил диария и загубил способност да стои изправен.
За потискане масовото развитие на моравото рогче се прилагат следните мерки: 1) заорават се падналите в почвата склероции на дълбочина на орния пласт, което ги лишава от възможността след това да прораснат; 2) извършва се цялостна фитопатологична експертиза на семенния материал в семеконтролните лаборатории и 3) впоследствие семената се почистват от склероциите със зърно чистачни апарати; отделените склероции може да се предадат в пунктовете за заготовка на лекарствени суровини.
Клавицепстоксикоза. Наред със съществуването на широко известния в Съветския съюз и извън неговите граници вид мораво рогче Claviceps purpurea, който напада главно ръжта и другите житни, познат е и друг вид мораво рогче – CI. paspali, поразяващ двуредния паспалум -Paspalum digitaria, а също така P. dilatatum и др., растящи в области с Блажен, но горещ климат.
CI. paspali поразява коне, мулета, овце, камили, едри рогати животни, в това число биволи, а също така свине и гъски. При лабораторни опити заболявали освен това домашни зайци, морски свинчета и мишки.
Болестта започва да се проявява най-често на 2-ото-3-ото денонощие, след като животното е яло заразен фураж.
Гъбата CI. paspali за разлика от CI. purpurea се характеризира със следните особености: 1) в СССР е разпространена само в Закавказието и се среща в някои райони на Краснодарски край; 2) напада в природна обстановка само видове Paspalum; 3) склероциите й са със сферична форма, сивкаво жълти, разпукващи се, грапави, 3-4 мм в диаметър-4) склероциите запазват токсичността си 10 години.
По всичко останало гъбата прилича на CI. purpurea по-специално има същия цикъл на развитие, не се отличава по начина на заразяване (през време на цъфтежа) и на разпространяването й чрез насекомите (с „медената роса“)
Склероциите доузряват през зимния период и прорастват при дъждовно и топло време през пролетта, като образуват голям брой плодни тела с диаметър 1,5-2 см, разположени върху крачета с дължина 18-20 мм. Най-изобилно те прорастват в края на май – началото на юни. След 17-20 дни в стромите на плодните тела узряват аскоспорите, които имат размери 65-119×0,5-1 м. „Медената роса“, образуваща се след заразяването на завръзите на Paspalum, се задържа 5-12 дни, след което през август – септември се формират склероциите. Върху един и същ клас може да се образуват до 8 склероции.
Борбата срещу клавицепстоксикозата се свежда до следните мероприятия: 1) преминаване към хранене на животните със здрав, доброкачествен фураж или на пасища; 2) при тежки форми на отравяне и силно изтощение на животните преди заболяването терапевтично лечение с приложение на слабително, а за засилване на сърдечната дейност – вкарване на кофеин.
От профилактичните мероприятия заслужава да се посочат следните: 1) окосяване на нападащите се житни преди цъфтежа им (2-3 седмици по-рано); 2) бракуване на сеното, ако то съдържа склероции на CI. paspali; 3) силажиране на заразения фураж, тъй като при това токсинът се разрушава.
Фузариотоксикоза. Заболяването е свързано с използването на презимувало на нивата зърно за храна. По редица причини през есента понякога са оставали неприбрани различни зърнени култури, които на корен или в откоси са презимували на полето под снега. През пролетта населението е овършавало зърното от такива растения и го е употребявало за храна.
Наблюденията са показали, че заболяването като правило се появявало, след като такова зърно се консумира в продължение на 1-3 седмици. Но наред с това били зарегистрирани случаи, когато еднократната употреба на продукти от презимувало на открито зърно довеждало до заболяване в тежка форма.
Свойството токсичност след презимуване под снега придобивали всички най-широко разпространени зърнени житни „(пшеница, ръж, ечемик, овес, а също така елда), но особено токсично ставало просото. За изследване отровните свойства на просените зърна в процеса на изследователската работа било необходимо те да се смачкат на специална електрическа преса. У хората, работещи е такова зърно, били отбелязани редица болезнени явления; рязко раздразване на лигавицата на носната кухина и горните дихателни пътища, съпроводено с кръвотечение от носа, кихане и кашлица.
Опитите с хранене на коне, говеда и дребни животни, свине и домашни птици с презимувало токсично зърно показали, че то е най-вредно за конете, в по-малка степен за свинете, а на едрите и дребните рогати животни не оказва някакво забележимо действие.
Някои коне се отказвали от презимувалото просо и само при изпитване на глад го изяждали. При продължително хранене с него, когато теглото на изяденото зърно приблизително се изравнявало с теглото на самия кон, той загивал.
От опитните животни особено заслужава да се отбележат котката и маймуната, които най-пълно възпроизвеждали картината на болестта при хората.
При опитите да се използва токсичното зърно за получаване на спирт се оказало, че зърнената спиртоварска каша, отпадъчен продукт от зърното в процеса на спиртоваренето) също съдържа токсично вещество и следователно не бива да се използва като храна за животните.
Токсинът от отровното зърно може да бъде екстрахиран чрез органични разтворители – серен и петролев етер, ацетон, хлороформ и спирт-ректификат. Активността на токсина може да бъде определена по метода на така наречената „кожна проба“. За целта на хълбоците на домашен заек старателно се остригват космите на участък с размери 4×6 см, на които се нанася два пъти с интервал от едно денонощие изпитваният токсин, като леко се втрива в кожата (без да се травматизира). В зависимост от степента на отровност кожната реакция настъпва след 2-3 денонощия във вид на почервеняване, подуване и впоследствие (на 7-12 денонощие) некроза и некротична коричка, преминаваща в струпеи. Коричката пада след 1-3 седмици. Растежът на космите в мястото на кожната проба или е забавен, или напълно спира. В отделни случаи заекът загива от кожната проба след 1-3 седмици.
Токсичното вещество в зърното, съхранявано в лабораторията, не губи свойствата си 6-7 години, не се разрушава при изваряване в продължение на 15 мин. и дори при автоклавиране под налягане при 120 С в продължение на 2 часа. Отровният продукт е устойчив и на продължителното въздействие с преки слънчеви лъчи. Слаби концентрации на основи и киселини, а също така 2% разтвор на формалин и водороден прекис не обезвредяват отровното вещество.
Причинител на това заболяване се оказала гъбата Fusarium spcrotrichiella van. Spcrotrichioides.
C установяване причината на болестта са били разработени предимно профилактични мерки за борба срещу нея. Днес в границите на СССР тази болест е загубила своето значение.
„Пиян хляб“. Като се започне от 1882 г.,в продължение на дълъг период от време в Далечния Изток в Русия ежегодно било регистрирано заболяване на населението, свързано с употребата на зърно, притежаващо токсични свойства. Подобно заболяване е известно и в други места на земното кълбо.
Отравянията са се изразявали в появяване на болки в главата, виене на свят, обща слабост, понякога гадене и повръщане и разстройство на храносмилането. Тази болест е получила названието „пиян хляб“.
Причината на болестта е в това, че по зърнените житни растения още докато са на корен, изобилно се развиват различни сапрофитни н полупаразитни плесенови гъби, от които отровни свойства притежават гъбата Fusarium graminearum
и някои близки видове от същия род. Тъй като климатът на Далечния Изток се характеризира с по-висока влажност, проявлението на болестта „пиян хляб“ там е доста често явление.
Оказало се, че свойството токсичност придобиват семената на всички хлебни и фуражни житни, а същите, както при човека признаци на отравяне се наблюдават при много селскостопански животни, когато се хранят с токсично зърно или фураж.
Най-верен начин за разпознаване отровността на зърното е наблюдаването на житните още докато са на нивата, например през периода на млечната, а най-добре на восъчната зрелост. Поразеният клас се характеризира с по-бледа окраска, а в междините между класовите плеви се забелязват розови налепи на гъбата или гъбният налеп покрива цялата повърхност на класовите плеви. Този розов налеп представлява струпване на спороношението на гъбата Fus. graminearum. След известно време върху нападнатите класове се появяват тъмни струпвания на плодните тела (перитеции) на неговия висш (аскусен) стадий, известен под названието Gibberella saubinetii. Обикновено в поразения клас по-голяма част от зърната е токсична, макар че те понякога не се отличават от здравите. При ръжта зърната повече, отколкото при другите житни се показват извън класчето, затова при силно нападение на класчето от розовия налеп на гъбата биват заразени и самите зърна.
Съществува и друг, лабораторен начин за анализ на зърното по отношение на заразеността му с фузариози. В този случай зърното се оставя да прорасне върху влажна филтърна хартия или чист пясък. Болните от фузариоза зърна след 1-2 дни се покриват с бял или слабо розов мицелен пух, докато здравите остават без изменения, само леко набъбват или стават лепкави.
Здравото зърно може да се зарази не само на корен, но и след ожънването на житните, докато са още на нивата в откоси, снопове или кръстци, за което особено много благоприятства влажното време, както и в процеса на съхраняването му в случай че се прибира в зърно хранилищата във влажно състояние,
В заразеното зърно мицелът губи своята жизнеспособност едва след 3 години. Той добре зимува при ниски температури, но загива под въздействие на високи температури.
Самият токсин е азотсъдържащ глюкозид. Разработен е дори химичен метод за определяне токсичността на зърното (метод на Олифсън), който се състои в следното. От 50 г зърно е помощта на серен етер в апарата на Сокслет се извлича маслото. Към 1-2 капки масло се добавят 5 мл 8% разтвор на натриева или калиева основа. След разбълникване на сместа, докато се получи еднородна емулсия, по стените на епруветката внимателно се налива 1 мл серен етер. След 10 мин. на границата на допиране на емулсията и етера се образува тъмен пръстен, който е показател за отровността на зърното. Интензивността на оцветяването на пръстена при стоене се увеличава. Маслото от доброкачествено (незаразено) зърно не образува такъв пръстен. Точността на метода обаче не надминава 50-84%.
В съответствие със свойствата на гъбата са разработени и мерките за борба срещу нея. Днес случаите на отравяне с „пиян хляб“ са доста рядко явление. За това е допринесло системното приложение на мерките за борба, предвидени в общия агротехнически комплекс, от които най-голямо значение в дадения случай имат;
1) фитопатологичният анализ на предназначените за засяване семена в семеконтролните лаборатории;
2) прецизното отстраняване чрез зърночистачни машини на спарушеното недоразвито зърно, тъй като в него предимно се намира заразното начало;
3) обеззаразяването на зърното, включително и термичното, прилагано срещу праховитата главня по пшеницата и ечемика; 4) прибирането на житните в съкратени срокове, изсушаването на зърното и др.
Стахиботриотоксикоза по селскостопанските животни. Преди повече от 3 десетилетия в тогавашните погранични райони на Украйна масово била разпространена неизвестна болест по конете. През оборния период на отглеждането им се наблюдавало подуване на муцуната, напукване на устните и отделяне на слуз. При аутопсия на умрели коне се установявали язви по червата. Във връзка е неизучеността на болестта първоначално тя била наричана „НЗ“ (неизвестно заболяване).
Конете заболявали в случаите, когато за храненето им била използвана слама, взета от някои камари; обратно, сламата от другите камари на същото стопанство се оказвала напълно безвредна. Междувременно било изяснено, че неблагополучните камари се характеризират с наличността на тъмни петна във вътрешността си, които се дължат на развитието на голямо количество плесенови гъби в сламата.
Типични признаци на заболяването при конете предизвикало само храненето им с онази слама, която била заразена с гъбата Stachybotrys alternans.
Скоро станало ясно, че гъбата е много вредна и за здравето на човека, тъй като у лицата, намиращи се в контакт със заразения фураж, също се проявили известни признаци на това заболяване (подпухване и почервеняване на лицето, раздразване на кожата под мишниците и в други части на тялото, овлажняващи се при работа).
Изучаването на заболяването и на неговия причинител показало, че SI. alternans се развива сапрофитно върху мъртвите части на растенията (стърнище, слама, включително по сламени покриви, засъхнали стъбла на различни плевели, засъхнал оборски тор, върху хартия, обработена дървесина, например върху талаш и др. п.), с което се явява широко разпространен в природата opганизъм, участват, в разлагането на растителната целулоза. В процеса на жизнената си дейност гъбата образува токсично вещество, което се отделя в хранителния субстрат. Когато попадне заедно със сламата в организма на коня, тя предизвиква първоначално раздразване на лигавицата на устата и червата, а след това при системно хранене с отровен фураж – появяване на язви, през които прониква със спорите си в кръвта на животното.
При лабораторни условия St. alternans не губи жизнеспособността си в продължение на около 5 години. В природата гъбата добре понася ниски температури; изобилно се развива при наличност на влага, но загива от висока температура, например в торовите купчини, когато става само-загряване.
St. alternans образува голямо количество спори: една негова колония от едноспорова култура на петото денонощие образува около 1 000 000 спори, а след 20 дни количеството им нараства до 14 000 000.
Токсинът на тази гъба може да бъде извлечен от заразената с нея слама и непосредствено от самата гъба с помощта на органични разтворители (серен и петролев етер, ацетон хлороформ, етилов спирт и др.) и да бъде изпитан за токсичност по метода на кожната проба върху заек (виж стр. 95). Както се изясни, токсинът е твърде устойчив по отношение на нагряване и изсушаване, въздействие с киселини и слънчеви лъчи. В заразената слама той не губи свойствата си в продължение на 12 години. Разтваря се във вода и се разрушава при въздействие дори със слаб разтвор на основа.
При опитни условия свинете и особено овцете и котките, а също така кучетата, домашните зайци, плъховете и мишките, на които е давана изкуствено заразена храна, също проявявали чувствителност към токсина. От тези животни най-подходящо лабораторно животно за възпроизвеждане на целия комплекс от признаци на стахиботриотоксикозата се оказала котката. Кравите почти не проявявали чувствителност към болестта. Било установено, че количеството вредна слама, достатъчно за отравянето на повече от 100 коня, е недостатъчно за една крава. Възможно е в дадения случай да има значение алкалната реакция на слюнката у кравата. Верността на такова предположение била потвърдена впоследствие с установените в Украйна факти на възприемчивост към стахиботриотоксикозата у крави, у които във връзка с оборния период на отглеждане и с храненето им със силаж реакцията на слюнката се изместила в киселинна посока.
Мерките за борба срещу заболяването се свеждат главно към потискане развитието на гъбата в природата чрез есенно заораване на заразеното стърнище и към правилно оформяне на камарите суха слама, изключващо възможността за по нататъшното й намокряне, и на края, към обезвредяване на заразения фураж с основи, по-специално с вар, което напълно отговаря и на зоотехническите прийоми.
Днес стахиботриотоксикоза по конете в Съветския съюз практически не се среща. За токсичност по отношение на конете бил изпитан щам от тази гъба, изолирана преди 10 години от книги, взети от обществената библиотека „Салтиков – Щедрин“ в Ленинград. Доставеният в експедицията на Украйна щам се оказал в същата степен токсичен за конете, както и неговите местни токсични щамове. Следователно токсичността е изобщо свойство на дадената гъба.
Дендродохиотоксикоза по конете. Почти едновременно със стахиботриотоксикозата по конете в южните райони на Украйна се появило друго неизвестно заболяване по тези животни, което на първо време създавало впечатление за безсимптомно мълниеносно загиване. Ето защо първите данни характера на заболяването били получени от патологоанатомите. Тъй като болестта била разпространена предимно в Запорожката област, била наречена „Запорожко НЗ“. Подобно явление било отбелязано и в някои райони на Днепропетровска област.
Разностранното изучаване на това заболяване позволило със сигурност да се установи, че то също е свързано със случаите, когато за храна на животните се използва токсичен груб фураж, заразен с гъбата Dendrodochium toxicum.
След като в лабораторна обстановка по изкуствен път чрез използването на чиста култура на тази гъба било възпроизведено даденото заболяване при конете, то било наречено дендродохиотоксикоза. Тогава била установена и клиничната картина на болестта, която се изплъзвала от наблюденията в условията на стопанствата поради бързото й протичане.
Смъртта настъпвала 24-48 часа след като на животните била давана изкуствено заразена храна или чиста култура на гъбата. При слаба заразеност на фуража заболяването приемало хронична форма, при това при конете се наблюдавали колики.
Dendrodochium toxicum се развива по сламата и плявата от пшеница, а също така по сламата от пълзящ пирей (Agro-pyrum repens), като образува по нападнатите части своите спороношения. При висока и ниска температура гъбата се развива с образуване на мицел само в субстрата, във връзка с което заразената слама външно не се отличава от доброкачествената.
Било изяснено, че причинителят на болестта се среща също така в Северен Кавказ (върху пирея) и в Азърбайджанска ССР (изолиран от екскрементите на хора, болни от тропическа диария), което говори за широкото му разпространение в южните райони на СССР,
Токсинът може да бъде екстрахиран с органични разтворители (спирт, етер, ацетон) и измит от субстрата с вода. Той е термостабилен, не се разрушава при автоклавиране при 120°С в продължение на 1 час, (нз)-неизвестно заболяване.
Рязко положителната „кожна проба“ върху заек от този токсин говори за неговата значително по-голяма сила, отколкото у токсините от другите гъбни организми, тъй като върху кожата на заека се образуват дълго незаздравяващи некрози, които в редица случаи довеждат животните до гибел. Заболяването било изучено и в скоро време ликвидирано.

Гъби, образуващи антибиотици. Внедряването на антибиотиците в медицинската практика откри нова ера. Антибиотиците спасиха живота на стотици хиляди съветски хора и запазиха милиони човеко дни полезен труд. Без съмнение те увеличават средната продължителност на човешкия живот.
Предполага се, че между антибиотиците ще бъдат намерени ефикасни препарати срещу рака и други тежки заболявания.
Според приблизителни данни открити са над 1000 антибиотика, но от тях само малко повече от 20 са намерили практическо приложение.
Измежду организмите, които образуват антибиотици, гъбите заемат едно от първите места. Голямо количество антибиотици продуцират плесеновите гъби от родовете Penicillium и Aspergillus.
Освен широко известния пеницилин видовете Penicillium образуват още гризеофулвин, цитринин, вортманин, нотатин, патулин и др. Видовете Aspergillus са продуценти на аспергилин, фумагилин, цитринин, глиотоксин, велютинин, патулин (клавиформин) и др.
Като продуценти на антибиотици са известни също така гъби от родовете Fusarium, Trichoderma, Trichothecium, Cephalosporium, Oospora, Torulopsis (Medusomyces), Chae-tomium, Neurospora, Lenzites, Mortierella, Inonotus. Radulurn, Polystictus, лишейните гъби и цяла редица други.
Няма съмнение, че това е само начало. Предстои още огромна работа по изнамирането на продуценти на антибиотици между гъбите. Гъбите крият неизчерпаеми възможности и ние знаем за тях много малко.
Освен в хуманната медицина антибиотиците, се използват също така и във ветеринарната медицина. Както вече бе съобщено в другите раздели на дадената брошура, те намират широко приложение и имат голямо бъдеще в животновъдството и растениевъдството, може да бъдат използвани и вече с успех се прилагат в пчеларството, бубарството, различните видове хранителна промишленост и др.
Интересно е да се отбележи, че между антибиотиците от гъбен произход има и такива, като например трихотецина, продуциран от Trichothecium roseum, който действа на гъбните причинители на болести при човека, животните (при дерматомикозите) и растенията. Антибиотикът поин, продуциран от гъбата Fusarium sporotrichiella var. poae, е ефикасен срещу злокачествени тумори при белите мишки. Има гъбни антибиотици, които действат на вирусните и бактерийните болести при растенията.
Лишеите наред с гъбите, актиномицетите и бактериите са се оказали също така продуценти на антибиотици. Чрез изследванията на Отдела за спорови растения към Ботаническия институт при Академията на науките на СССР е установено, че съдържащата се в лишеите (в повече от 70 вида) уснинова киселина притежава антимикробни свойства. В“ резултат бил изолиран антибиотик, получил впоследствие названието бинан (натриева сол на усниновата киселина). Той действа на бактерии и вируси и затова се използва като лечебен препарат в хирургията и гинекологията. Бинанът може да се използва и във ветеринарното дело. Приложението му като компонент в еловия балсам освобождава родилките от болки в продължение на няколко часа.
Освен това спиртните концентрирани екстракти от някои лишен може да се използват в парфюмерийната промишленост е цел да се придадат на парфюмните продукти антисептични свойства.
В близко бъдеще продуктите от жизнената дейност на лишеите ще намерят приложение в спиртната, хлебопекарната, пивоварните и други видове промишленост, свързани с използването на амилолитични (озахаряващи) ферменти, тъй като лишеите са много богати с амилаза.
Лишеите по свойства приличат на другите гъби, тъй като те са сложни организми, състоящи се от водорасло и гъба, и очевидно антибиотиците в тях се образуват от гъбния компонент.
Антибиотиците се използват за борба с гнилеца, включително и пеницилинът, осигуряващ оздравяване на пчелите 80%. Най-опасни инфекциозни болести по пчелите са европейският гнилец и нозематозата, които понижават добива на мед 2-3 пъти. За лекуване на болни от нозематоза пчели високоефективно средство е спиртният разтвор на фумагилин. Техниката на приложение на антибиотици в пчеловъдството е много проста: прави се захарен сироп със съответен антибиотик. При това антибиотиците оказват не само терапевтично, но и общо стимулиращо действие, което спомага за засилване на пчелните семейства.
Използване на гъбите за синтез на други лечебни препарати. Полезната дейност на гъбите в медицината не се ограничава само с участието им в създаването на антибиотици. Чрез използването на чисти култури от цяла редица гъби сега се осъществява биосинтеза на стероиди, по-специално на такива ценни лекарствени средства, като кортизона, хидрокортизона, преднизолона.
Списъкът на гъбите, които се използват за получаване на ценни медикаменти, наброява повече от 25 вида. В това число влизат и доста обикновени плесени, като например познатите ни от другите раздели видове Aspergillus, Tricho-thecium, Trichoderma, Botrytis, Rhizopus, Fusarium, а също така и други гъбни причинители на болести по растенията.
Биосинтезата на стероиди е значително по-икономична, отколкото синтезата им по химичен път. В Съветския съюз тяхната биосинтеза се осъществява освен от биохимици още
и от миколози.
Характеристиката на използваните в хуманната и ветеринарната медицина гъби ще бъде непълна, ако не бъде отбелязан още един начин на приложението им. Днес при различни разстройства на храносмилането на болните се дават ензимни препарати, съдържащи амилаза, целулаза, липаза и др., които се получават от плесенови гъби. Лекуването с такива препарати довежда до отстраняване на функционалните нарушения в организма.
Такива ензимни препарати се използват в хирургията, стоматологията, урологията и дерматологията. Те намират приложение при лекуване на рани – от измръзване, изгаряне, продължително лежане и др., при гнойни възпаления на пикочния мехур.
Склероциите на моравото рогче по житните също се използват за лечебни цели. Те притежават свойството да свиват кръвоносните съдове, във връзка с което се употребяват при маточни кръвотечения у жените. Моравото рогче понякога специално се отглежда. За тази цел растения от ръж през периода на цъфтежа изкуствено се заразяват с конидиите на гъбата. По своите лечебни свойства руското мораво рогче се цени много високо на международния пазар, тъй като съдържа много голямо количество съответни алкалоиди.
Трябва обаче да се има пред вид, че гъбите развалят лечебните и диагностичните серуми и други лекарствени средства при нарушаване технологията на производство и при неправилно съхраняване.
Използване на хищните гъби в борбата срещу нематодите, патогенни за човека и животните. За използването на хищните гъби в борбата срещу фитопатогенните нематоди вече беше казано по-горе. Тези гъби не проявяват строга избирателна способност по отношение на видовете нематоди, ето защо те може да се използват в борбата срещу нематодите, патогенни за човека и животните.
Така в борбата с анкилостомозата, от която страдат главно миньорите в южните страни и населението на тропиците, заразявайки се от почвата, където обитават ларвите на патогенните нематоди, химичният метод не е ефикасен, защото ларвите са защитени с предпазна обвивка, недостъпна за отровите. Ето защо особено перспективен е биологичният метод за борба с нематодите с помощта на хищните гъби.
При размножаване в лабораторни условия върху някакъв субстрат, например върху нарязана царевична шума, последвано от внасянето им в почвата, заразена с патогенни ларви, хищните гъби рязко намаляват числеността на ларвите, а с това и заболеваемостта на хората. Ориентировъчните полупроизводствени опити, извършени в Туркмения, са дали добри резултати.
По-малко обнадеждващи резултати са получени по отношение на биологичния метод за борба срещу нематодните инвазии при селскостопанските животни. Няма съмнение, че този перспективен метод за борба се нуждае от по-нататъшно проучване.

Във връзка с това, че гъбите притежават способността да образуват твърде разнообразни ферменти, токсини и антибиотици, днес те играят положителна или отрицателна роля в най-различните области на народното стопанство, включително и в кожарското и текстилното производство, да не говорим още за различни отрасли на хранителната промишленост, производството на антибиотици и витамини.

Общи сведения. Заразяването на човека и животните с кози е възможно чрез кожната покривка, чрез дихателните пътища и чрез поглъщане на причинителите с храната. Като се внедрят в тъканта, гъбите.могат да се развиват в нея години и дори десетилетия. Така известно е, че заболяването на стъпалото от един вид Aspergillus било излекувано едва след 12 години; псевдотуберкулозата на белите дробове при човека, предизвикана от гъбата Asp. fumigatus – чак след 19 години; споротрихозата на стъпалото била излекувана след 10 години, а фавусът (келът) понякога продължава от ранно детство до дълбока старост.
Дерматофитите с години запазват своята жизнеспособност в засъхващите косъмчета и люспиците на кожата. Така Microspcrium се запазва в космите около 6 години, Epider-tncphytcn в кожните люспици -до 7 години.
За разпространяването и проявяването на гъбните заболявания при човека и животните спомагат редица фактори. Продължителното ходене, изпотяването на краката, особено между пръстите са предразполагащи фактори за заразяване с дерматомикози, тъй като липсата на необходимите грижи за състоянието на кожата, отделянето на мазнина, пот и други органични вещества в гънките й създават благоприятни предпоставки за размножаването на микроорганизми, включително и на патогенни гъби. Контактът на човека с животни, особено с котки и кучета, също спомага за предаването на гъбна инфекция на човека.
Заразяване с дерматомикоза може да стане при ръкуване (епидермофития), целуване (млечница), полов контакт (епидермофития), при ползване на общо легло и вана, в банята. При липса на необходимия санитарен режим микозите могат да се разпространяват и чрез бръснарниците и фризьорските салони. Така процедурата на маникюра при неспазване на задължителните санитарни правила може да подпомогне не само внедряването на гъбата (почистването на нокътната тъкан, подрязването на кожичките), но и закрепването й (лакирането на ноктите). Болестта може да се предава и чрез предмети (кожени обуща, ръкавици, шапки и пр.).
Като причинители на гъбни заболявания на ушите, носа и очите у човека са познати редица видове от род Aspergillus. Изкуственото заразяване на роговицата на очите при домашните зайци, извършено с някои видове от този род. Довело до гнойно възпаление на очите с по следваща атрофия на очната ябълка вследствие на развитието на мицел в нея. Подобна картина дали и някои видове от рода Rhizopus.
Дерматомикозите при човека и животните по всяка вероятност може да бъдат предизвикани и от представители на бедните родове плесенови гъби (освен Aspergillus): Penicillium, Sporotrichum, Mucor и Alternaria, тъй като видове от тези родове нееднократно са изолирани в чиста култура от дерматомикозните участъци на кожата.
Епидермофития. Това е широко разпространено заболяване на възрастните, по-рядко на децата, причинявано от гъби от род Epidermophyton. Животните не боледуват от епидермофития.
Болестта се проявява различно. Най-често нейните форми не са ясно изразени, пораженията, които причинява, имат скрит характер, но опасността от предаване на инфекцията не изчезва.
Причинителят понася с месеци замразяване и размразяване при температура -25 и -f-18°C. Той е по-устойчив от много други дерматофити на нагряване и въздействие с дезинфектори. Това спомага за широкото разпространяване на епидермофитията. Заразата се предава чрез почвата, мръсните подове и стени на плувните басейни, чрез отточните води от баните и скарите под душовете. Предаването на гъбата може да стане и чрез инфектирано бельо, обувки, спортни принадлежности.
Известна е епидермофития на големите гънки (в слабините, подмишечните области, под гърдите у жените) и епидермофития на стъпалата и китките.
При първата форма болестта започва с появяване на червени, леко подпухнали, често сърбящи петна, покрити с дребни мехурчета и е корички по периферията. Петната се сливат, като образуват обширни изриви с белезникав лющещ се център и розово червеникави краища. При това често пъти епидермофитията се усложнява от екзема, цирей, пиодермия и пр.
Епидермофитията между пръстите на краката започва в 3-ата п 4-ата между пръстна гънка във вид на влажни петънца, от които се отслоява сивкаво бял епител. В дъното на гънките се усещат първоначално сърбящи, а след това болезнени пукнатини. Обикновено процесът протича с образуването на пукнатини по дъното и лющене по краищата на почервенелите гънки между пръстите. При лека форма на болестта между пръстите се наблюдава едва забележимо лющене, незначително отделяне на епидермиса. Тази форма почти не безпокои болния, но спомага за разпространението на причинителя и обуславя рецидиви и изостряния на епидермофитията у самия болен.
Другата форма на епидермофитията на стъпалата се характеризира с образуването на мехурчета с големина от грахово зърно до вишна и повече със серозно-гнойно съдържание. След засъхването на мехурчетата роговият слой на кожата под тях се напуква и се обелва, а на мястото на мехурчетата остава розово червеникаво петно, заобиколено от заоблен епидермис. Мехурчета обикновено се образуват по ходилото, по кожата на пръстите, по-рядко по петите и по края на стъпалото. Появява се сърбеж, парене и болезненост, след това процесът може да се усложни от екзема. Ходенето при това става почти невъзможно.
Епидермофитията на ноктите се среща главно по краката и на първо място на първия и пети пръст, които най-силно се травматизират от обувките. Обикновено тя се придружава от епидермофития на ходилото, която се предизвиква от същия причинител. Ноктите се поразяват откъм края, стават рехави, ронливи. Процесът продължава години, като представлява огнище на постоянна инфекция за самия болен и за околните. Косата не се поразява от епидермофития.
Трихофития. Тя е най-разпространената форма на дерматомикозно заболяване у човека и животните, причинявано от гъби от рода Trichophyton.
Между многото видове от този род са известни такива, които паразитират само върху човека или само върху животните, или пък върху човека и животните едновременно.
При трихофитията се нападат кожата, косата и ноктите, по-рядко вътрешните органи. Заболяването протича най-типично при децата, при възрастните то приема хронична, нетипична форма. На главата се образуват плешиви петна 0,5-1 см в диаметър с побеляла от лющене кожа. Наред с това съществува фурункулозна форма на болестта, когато се образуват подутини, запълнени с гнойно съдържание; при натискане гнойта излиза през фоликулите на космите. Това често се съпровожда от обща потиснатост на организма, проявяваща се в главоболие, слабост, повишаване на температурата до 38-39°С. Заболяването продължава от няколко седмици до 2-3 месеца. При оздравяване се образуват ръбове, които пречат на по-нататъшния растеж на косата. Към този тип се отнася също така заболяването на фоликулите на брадата и мустаците. Заразяването на главата с трихофития често се съпровожда и от поражения на гладката кожа. Но заболявания на гладката кожа се срещат и самостоятелно. Те се характеризират е образуване на мехурчета, които след това се покриват с жълтеникави корички.
Между възрастните тази форма в хронично състояние се среща предимно у жените.
Описаните форми на трихофития доста често се придружават и от трихофития на ноктите. Това продължително заболяване на ръцете, по-рядко на краката се характеризира е появяване на едно или няколко сивкави петна във връхната част на нокътя, които с течение на времето се увеличават и изменят цвета, формата и консистенцията на нокътя. Нокътят става грапав, рехав и ронлив.
Когато от трихофития е заразена косата, характерна е наличността на едва показващи се над повърхността на кожата белезникаво сивкави остатъци от косми с дължина от 2 до 4 мм; понякога тези остатъци се забелязват като черна точка в центъра на фоликула на косъма. Болният косъм може да бъде превит и в такъв вид лежи в люспицата или е потопен във възпаления фоликул. В зависимост от вида на причинителя поразеният косъм или изцяло е запълнен със спорите на гъбата, разположени в правилни редове, или пък спори се наблюдават и вътре, и отвън по косъма.
Микроспориоза. Микроспориозата се отнася към широко разпространените дерматомикози, предизвиквани от гъби от рода Microsporium, и се среща предимно у децата до 13 – 15-годишна възраст, тъй като с настъпването на половата зрелост заболяването обикновено изчезва само по себе си.
Една част от видовете Microsporium е специализирана само по човека, други се срещат само по животните, а някои, като например М. ianosum, са способни да нападат и човека, и животните. Човек се заразява с микроспория от домашните животни, особено от котките и кучетата.
Заболяването се отличава с висока контагиозност. Микроспорията поразява окосмената и гладката кожа, по-рядко ноктите. При поразяване на окосмената част на главата се наблюдават 1-2 големи огнища на лющене от по 2-3 до 10 см в диаметър и няколко по-малки близо около тях. Както и при трихофитията, поразените косми като пънчета стърчат в оголените огнища, но тук те са малко по-дълги, с 3-6 мм височина. Спорите на причинителя в болните косми се наблюдават само в основата им отвън. В оплешивелите участъци и в ноктите гъбата се намира във вид на мицелни хифи.
При възрастните се напада предимно гладката кожа. При това се образуват мехурчета, разположени в концентрични кръгове върху почервенялото петно. Впоследствие мехурчетата засъхват и на тяхно място се появяват повърхностни корички и лющещи се червени петна с диаметър 1-2 см.
Фавус (кел). Това е дерматомикозно заболяване на гладката кожа, косата и ноктите, по-рядко на вътрешните органи и тогава е със смъртен изход. Предизвиква се от гъби от рода Achcricn у децата и възрастните. Заболяването продължава години, дори десетилетия, понякога от ранно детство до дълбока старост.
Видовете Achorion са специализирани по отношение на човека и животните. При човека болестта се предизвиква от Ach. Schonleini, при гризачите, конете и птиците причинителите са други.
Причинителят на фавуса (кела) по човека не се отличава с голяма вирулентност, а заболяването от него – с голяма контагиозност.
Най-характерен признак на кела по човека и животните са блюдцеобразните, жълти, доста плътни щитчета (струпеи), които възникват по главата, гладката кожа и ноктите. Първоначално тези струпеи имат големина на главичка па топлийка и бледо жълтеникав цвят. Впоследствие, като се разрастват, те достигат 1,5 см в диаметър. Струпеите трудно се отделят от огнищата на поражение във вид на рехави парченца, като откриват язвена повърхност. Понякога около тях се образува тесен възпалителен ръб. Струпеите издават неприятен мирис на мишки, който се обуславя не от причинителя на кела, а от други микроорганизми, които се заселват върху тях.
Косата при кела е рядка, белезникава, суха и доста дълга, тъй като не се чупи, а пада изцяло. В местата на образуване на ръбове кожата е тънка, гладка, блестяща; растежът на коса върху нея спира и оплешивяването става трайно.
Келът по окосмената част на главата обикновено се придружава от увеличаване на шийните лимфатични възли, които понякога съдържат причинителя на болестта.
Върху гладката кожа келът се среща както по откритите, така и по покритите части на тялото във bi д на червеникави петна, по чиито краища се появяват мехурчета, образувани върху плътна основа; след сливането на мехурчетата се получават струпеи.
Поразените от кел нокти по външен вид напомнят картината на заразяване от трихофития.
Понякога келът може да напада и вътрешните органи, а също така костите и централната нервна система. Тази форма
на болестта обикновено завършва със смърт, тъй като у болния се наблюдава изтощаване, повишена температура и явление на интоксикация.
Борба срещу дерматомикозите. Голямо значение в борбата срещу дерматомикозите имат профилактичните мероприятия, свеждащи се до установяване на необходимия санитарен ред както в личния бит, така и в обществените места, по-специално във фризьорските и бръснарските салони, баните, душовите кабинки и ваните за общо ползване, на стадионите при използването на спортен инвентар, дрехи, шапки и обувки.
За унищожаване на гъбите в заразения материал е достатъчно кратковременно изваряване; при 80°С те загиват в продължение на 5-7 минути, а при 75° след 30 минути.
Минералните киселини не убиват гъбите в инфектирания материал. Живакът, салициловата и бензоената киселина, а също формалинът, обратно, са доста добри фунгицидни (противогъбни) средства. На гъбите действат ефикасно рентгеновите и ултравиолетовите лъчи; лъчите от живачно-кварцовата лампа ги убиват в сухо състояние както в културите, така и в заразения материал в продължение на 30 минути, а когато същите гъби се намират в течност – след 3-5 минути.
Колкото се отнася до начините на лекуване на заболелите от дерматомикоза, интересуващите се могат да използват специални ръководства. В борбата с дерматомикозите е ефикасен например гризеофулвинът, който е антибиотик от гъбен произход.
В Съветския съюз борбата срещу тези заболявания е поставена на здрава основа. Създадени са специални микологични клиники, стационари, диспансери и пунктове, провежда се голяма профилактична дейност и безплатно лечение.
Млечница (кандидоза, кандидомикоза, монилиоза, coop).
Това заболяване е известно при човека, селскостопанските животни и птици. От животните заболяват предимно прасетата, телетата и кончетата в бозайния период, а също така младите птици. Човек е възприемчив към тази болест предимно в кърмаческа възраст.
Причинител на заболяването е широко разпространената в природата гъба Oidium (Endomyces, Candida) albicans-Същността на заболяването се свежда до поразяване на устната кухина от гъбата, в резултат на което първоначално се появява рязка хиперемия (почервеняване) на лигавицата, след което по езика и вътрешната страна на бузите се образуват белезникави налепи (колониите на гъбата), които по външен вид напомнят късчета пресечено мляко. Налепите се срастват с лигавицата, от която се отлепват само заедно с клетки от епитела, в резултат, на което се откриват язвички с малки кръвоизливи. Болестта напада предимно заслабнали деца в ранна възраст, а също така възрастни, болни от диабет, рак или остра форма на туберкулоза. Предразполагащи фактори освен това са недостигът на слюнка и вследствие на това – сухостта на устата, повреждането на лигавицата на устата и пр. При тежки случаи на протичане млечницата се разпространява и върху лигавицата на хранопровода, стомаха и дихателните пътища, във връзка с което се затрудняват гълтането и дишането. Тези обстоятелства от своя страна могат да предизвикат възпаление на белите дробове, на средното ухо и дори на кожата.
В борбата срещу млечницата естествено голямо значение има стриктното спазване на чистотата на съдовете и кухненските прибори, на бибероните, шишетата за хранене на кърмачета и пр. Лекуването се свежда до често намокряне на устната кухина, до изплакване, промиване или внимателно намазване с разтвор от хлебна сода, боракс и други вещества. При това не се препоръчва да се изтрива устата на децата нито преди, нито след кърменето.
Псевдотуберкулоза. Между патогенните за човека и животните видове гъби най-широко разпространение и вредоносно действие има плесеновата гъба Aspergillus fumigatus. Тя е известна като причинител на така наречената псевдотуберкулоза по кокошките и пуйките. Заразените с нея домашни птици стават отпуснати, губят апетита си, вследствие на което отслабват и често страдат от диария. Гребенът (м при това потъмнява, може да се появи лигав секрет от носа, хрипове при дишане. Тази болест е особено опасна за младите животни.
В борбата срещу псевдотуберкулозата най-ефикасни са профилактичните мероприятия. Известен е случай, когато пилета заболели масово в резултат на това, че гнездата им били направени от отпадъци от захарна тръстика, която била силно заразена с тази плесен.
От псевдотуберкулоза, предизвикана от същия причинител, боледуват и бозайниците. Така описан е случай на загиване на 8-седмично теле от тази болест.
Псевдотуберкулозата при човека е твърде сходна с истинската туберкулоза: също така се появява кашлица с храчки кръв, трескаво състояние. При това заболяването продължава десетилетия, като трудно се поддава на лекуване.
Наред със заболяването на вътрешните органи Asp. fu. migatus предизвиква отомикози (възпалителни процеси в ушите), които се придружават с шум, сърбеж и болки в ушите, а понякога с виене на свят и кашлица. В ушните миди в някои случаи се образуват мицелни тапички. В резултат на отомикозите се наблюдава частична или пълна загуба на слуха.
Каменно пило при пчелите. Аспергилозата по пилото от всички възрасти и по възрастните пчели се предизвиква от гъбата Aspergillus flavus, по-рядко от Asp. fumigatus или Asp. niger, които освен че пронизват тялото на насекомото със своите хифи, действат още и с токсините си. Тези гъби са патогенни и за копринената пеперуда, а понякога и за човека.
Най-често страда пилото на пчелите в ларвния стадий. Ларвите 1-2 дни след заразяването се покриват откъм главата с бял налеп от плесен, като че ли се обвиват с допълнителна обвивка. С появяване на спороношение у гъбите ларвите стават жълтеникаво зеленикави или черни.
Вследствие на това, че влагата, намираща се в ларвите или какавидите, се поглъща от мицела на плесента, те придобиват сух каменист вид, откъдето произлиза и названието на болестта. Сухите мъртви ларви свободно лежат в килийките на питите.
Заболелите възрастни пчели стават слаби, немогат да се задържат върху стените на кошерите и питите, падат и скоро загиват в кошера или извън него. Най-често те изпълзяват вън от кошера. Ако се стисне с пръсти коремчето на загинала пчела, усеща се неговото втвърдяване, което става още по-силно доловимо няколко часа след смъртта на пчелата. Тъй като на повърхността на поразеното насекомо гъбата образува своите спороношения, загиналите пчели са източник на по-нататъшно заразяване.
Посочените видове гъби като сапрофити, широко разпространени в природата по най-разнообразни субстрати, лесно може да бъдат пренесени в здравите кошери от самите пчели, особено през периода на масовото събиране на прашец.
Заболяването обикновено се развива в слабите семейства при висока влажност, при недостатъчно затопляне и осигуряване с храна в края на зимата и през пролетта. Ето защо кошерите трябва да се поставят на сухи места, открити за слънцето; пчелните семейства трябва да бъдат силни.
В случай на проява на заболяването от болните семейства се отстраняват питите с поразено пило и питите, покрити с плесен. Извършва се също така подмяна на затоплящите материали, ако те са влажни.
Тъй като спорите на гъбите при всички тези моменти лесно се разсейват, трябва да се внимава да не се разпространява инфекцията, която може да стане вредна и за здравето на човека. Ето защо, за да се избегне попадането на спори на гъбите върху лигавицата на носа и устата, препоръчва се да се слага влажна марлена превръзка.
Методи на лекуване на заболелите пчели засега не са разработени.

Лимонена киселина. Използва се в медицината, текстилната промишленост, при производството н захарни изделия, мастила и пр.
Днес в СССР се е преминало към производството на лимонена киселина с помощта на гъбата Aspergillus niger. И макар че за тази цел може да се използват и други гъби Muccr pyriformis, Botrytis einerea, Coniophora cerebella и др., изборът е паднал именно върху Asp. niger, тъй като при дълбочинен (потапяне в аерируемия хранителен разтвор начин на ферментация осигурява най-висок (до 50-70% рандеман на лимонена киселина от среда с доста високо съдържание на захар и ниско на азот. При това би било неправилно да се мисли, че при това производство се използва за среда чиста захар. Като среда може да служи меласов разтвор с изходно съдържание на захар едва 2,5-3%, чието сумарно количество на захарта за 5-6 денонощия ферментация не надминава 12-12,5%, тъй като с из разходването на захарта от страна на гъбата към разтвора се добавят нови порции меласа. Меласата се подлага на предварителна обработка с жълта кръвна сол и към нея се добавят други реактиви.
Интересно е да се отбележи, че виновникът за лимонено киселата ферментация – гъбата Asp. niger – понякога се напада от паразитния вид гъба Penicillium, който намалява неговата активност.
Физиологичната активност на Asp. niger обаче може да бъде повишена посредством получаването на нови щамове от него в резултат на облъчване с радиеви, рентгенови или ултравиолетови лъчи.
Най-сетне мицелът на гъбата може да се използва повторно и в този случай тя дава допълнително голямо количество лимонена киселина (без разходи за отглеждането й).
Други киселини. Гъбите Aspergillus itaconicus и Asp. terreus притежават способността да образуват и таконова киселина, при това втората от тях за 12 денонощия развитие върху среда, съдържаща гликоза, я преработва до 30% в киселина.
Полимерите на итаконовите естери се отличават с блясък, твърдост, прозрачност и определен коефициент на пречупване на светлината, във връзка с което се използват за производството на оптически лещи и нечупливо стъкло.
Някои мукорови гъби (Mucor, Rhizopus, Cunninghamella) имат свойството да образуват фумарова киселина, използвана за получаването на малиенова киселина, която се употребява при производството на смоли, бои и лакове. С най-голяма активност в това отношение се характеризира Rhizopus nigricans, която осигурява рандеман на киселината до 55%.

В нашата задача не влиза да изброяваме и да описваме тук многобройните гуглести и други гъби, които отдавна се използват от човека. Интересуващите се от видовия състав на групата на ядливите гъби ние препращаме към специалната литература. Тук ще се спрем на характеристиката на такива техни свойства, като степен на усвоимост от човешкия организъм, сравнителна хранителна стойност, наситеност с витамини, влияние върху растежа и развитието на животните.
Много хора смятат, че ядливите гъби нямат никаква хранителна стойност и ако се използват, то е изключително заради вкусовите им качества. Да се мисли така обаче би било неправилно.
Няма какво да се каже, саламуризираните рижики и маринованите манатарки или печурки или изпържените масловки са любимо ястие за много хора. Обаче в допълнение към своите вкусови качества гъбите притежават достатъчна хранителност. По своите хранителни свойства те могат да се съревновават с картофите, зеленчуците и дори с плодовете.
Гъбите са твърде богати с ферменти, които спомагат за по-доброто смилане и усвояване на храната. От ферментите в гъбите са известни амилазата, лактазата, оксидазата, зимазата, протеазата, пептонизиращите ензими, цитазата и др. Липазата в гъбите спомага за разпадането на мазнините, Отделни видове гъби имат свойството да предизвикват разпадането на 48 до 76,7% от мазнините в продуктите. Цитазата на гъбите спомага за разграждането на целулозата, в това число на хемицелулозата, в резултат, на което се образуват гликоза, маноза, галактоза, пентоза и други захари.
Почти всички гъби съдържат различни витамини. Както са показали специалните опити с плъхове, при липса на витамин А в дажбата им се наблюдавало силно забавяне на техния растеж. При ежедневно добавяне към храната им по 3 г сурови гъби пачи крак растежът на плъховете започнал бързо да се възстановява и след 30 денонощия те напълно оздравели. Витамин А е установен също така в манатарката и в рижика.
Аналогични опити с плъхове, бели мишки, морски свинчета и гълъби били проведени по отношение на витамините В и В1. Особено богата с витамин В е манатарката, която освен това съдържа витамин В1 и В2. Витамин В1 в малко по-малко количество се съдържа и в печурките, а витамин В – в пачия крак, пънчушката, тръбенката (Craterellus cornucopioides) и други гъби. При това сушените, варените и консервираните гъби имали еднакво въздействие върху болните животни и болестта („бери-бери“) в тях напълно изчезнала.
Освен това в гъбите е установена наличност на витамините С и D, понякога в значителни количества, а също така на никотинова киселина и противопелагричния витамин PP.
Не случайно например се препоръчва в дажбата на домашните птици да се добавят и ядливи гъби, а дивите животни като катеричките си приготвят от тях запаси за зимата, зайците и северните елени охотно ги ядат в свежо състояние. От домашните животни само кравите ядат гъби. Не се отказват от гъбите охлювите и много ларви на насекоми, които дори живеят в тях, като предизвикват червиво-стта им.
В манатарката са установени антибиотици, смъртоносни за бацила на Кох1 и за чревните бацили, предизвикващи диарии. Наред с това японски и американски учени са открили, че манатарката съдържа противоракови вещества.
Бедата е само в това, че хифите, съставящи плодните тела на тези гъби, имат такива обвивки, които не се разтварят в стомашния сок на човека. Вследствие на това хранителните вещества, затворени в клетките на хифите, не се усвояват напълно от човешкия организъм, ето защо най-голяма хранителна ценност представляват предварително изсушените, а след това ситно смелени гъби.
Специално проведените изследвания по смилаемостта на азотистите вещества от гъбите са показали, че например в манатарката, печурката, брезовката и рижика се съдържат приблизително 50% смилаем протеин, 24% несмилаем азот и 28% екстрактни азотисти вещества.
Съдържанието на различни екстрактни вещества в гъбите е значително по-голямо, отколкото в зеленчуците и в много плодове (в отделни случаи до 52% от сухото тегло).
Хранителните вещества в различните части на една и съща гъба са разпределени неравномерно; в гуглата те са значително повече, отколкото в крачето.
Годни за употреба като храна са само пресните гъби и в сравнително млада възраст, до завършването на растежа им, тъй като в старите и особено в започналите да се разлагат гъби възникват продукти на разпадането на белтъчините и мазнините. Някои от тях са отровни и предизвикват разстройство на нервната система и дейността на храносмилателните органи, задух и рязко отслабване на сърдечната дейност.
Посочените случаи показват, че е необходим специален надзор за качеството на гъбената продукция, постъпваща както на пазара, така и в складовете на изкупвателните организации.
Гъбите растат в изобилие в горските масиви и по-рядко в полетата и ливадите, като от ядливите гъби до населението достигат в най-добрия случай 5-10% от тяхната обща маса. Много от ядливите гъби съвсем не се използват от хората поради това, че се смятат за отровни. В много места не ce бере дори печурката, която е най-хранителната гъба.
Асортиментът на гъбите, които може да бъдат употребени за храна, не се ограничава само с гуглестите гъби; съществуват ядливи гъби и между праханите, които се развиват по стъблата на различните дървета в горите и изоставените паркове. В повечето случаи плодните тела на праханите имат твърда, кожесто-коркова консистенция. Обаче между тях има някои видове, които в ранните фази от развитието си притежават мека сочна тъкан с характерен гъбен мирис. Между тези гъби няма отровни и те смело може да се използват за храна, макар да притежават в сравнение с гуглестите гъби относително по-малка хранителна ценност. Такива са: сиво жълтата прахан (Polyporus sulphureus), ястребката, или пъстървата гъба (Pol. squciraosus), овчата прахан (Pel. ovinus), кичурестата прахан (Pol. umbellatus), възседурката (Pel. frendesus) и др.
Ядливи са в началната фаза от развитието си копринките, или чернилките (род Coprinus), които обикновено при узряването се разплуват в черна течност, а също така пърхутките (ред Lycoperdcn) до момента, в който при узряването им в тях се образува зеленикава маса от спори,
В отделни случаи асортиментът на ядливите гъби може да бъде разширен за сметка на видовете, паразитиращи върху живи растения. Например като такава гъба е известна главнята по водния ориз (Zizania aquatica и Z. latifolia)-Ustilago esculenta, разпространена в Китай, Япония и Далечния Изток на Съветския съюз. В резултат на поражението от тази гъба съцветията и стъблата на водния ориз уродливо се разрастват, като образуват реповидни удебеления, богати със скорбяла и захар. Тези подутини, преди да се образуват в тях хламидоспорите на главнивата гъба, може да се употребяват за храна, а през време на образуването и узряването на спорите – като боя за вежди и коса.
Известно приложение като хранителен продукт имат в Мексико младите тумори на мехурестата главня по царевицата – Ustilago zeae, която е широко разпространена и у нас. Както и в предишния случай, до образуването в тях на масата от хламидоспори те съдържат много скорбяла и захар. Следователно в подобни случаи ядливи са не самите гъби, а частите на растението, поразени и изменени от тях.

Широко представен в природата пример на мутуалистична симбиоза на гъби с други растителни организми е микоризата. Тя представлява съжителство на гъбните хифи с корените на различни дървесни и тревисти растения. За първи път е била установена и изучена от руския учен Ф. М. Камински през 1881 г.
Микоризата бива два основни типа: ектотрофна (външна), при която хифите на гъбата образуват външен калъф върху корените на растенията, проникват в кората на корена, където минават по междуклетъчните пространства, пускайки понякога в клетките на тъканите на корена само отделни израстъци; ендотрофна (вътрешна), когато хифите почти изцяло се намират в клетките на корена.
Ектотрофните микоризи са разпространени предимно при дървесните породи и причина за тяхното появяване са главно гуглестите гъби, някои аскомицети и базидиомицети. При това е изяснено, че някои дървесни видове се развиват лошо, ако по корените им липсват микоризи, а след заразяването на корените с ми цел на съответната гъба растежът на фиданките са подобрява. Не напразно известният руски лесовъд Г. Н. Висоцки още през 1902 г. е нарекъл микоризата „оздравителна зараза“. Той е наблюдавал чувствително подобряване на растежа на младите дъбчета след заразяване на корените им с микоризо образуващи гъби.
Външно микоризата се проявява във вид на надебелявания на крайните разклонения на страничните коренчета. В тези участъци па корена коренови власинки липсват, а тяхната роля се изпълнява от хифите на гъбата, които в съвкупност образуват калъфче и в изобилие излизат от корена в почвата. Калъфчето може да има плъстена или четинеста и по-рядко гладка повърхност.
От гледна точка на физиологията значението на микоризата не може да се смята за напълно изучено. Общопризнато се смята само това, че микоризата снабдява дървото с вода и азотни вещества, които гъбата взема от разлагащите се растителни остатъци с помощта на своя изобилно разклонен в почвата мицел.
От своя страна от клетките на корена гъбата-получава нужните й органични, главно без азотни съединения. Едно от важните свойства на микоризата е това, че чрез нея се увеличава всмукващата повърхност, която при дърветата е изключително малка в сравнение с изпаряващата повърхност. Ектотрофната микориза представлява за дърветата прекрасно приспособление, което им осигурява достатъчно количество вода чрез огромната поглъщаща повърхност на гъбния компонент. Микоризата влияе благоприятно не само върху дървото, но и върху неговия компонент – гъбата. Наблюденията показват, че микоризо образуващите гъби развиват като правило по-месести и сочни плодни тела, отколкото гъбите, които не образуват микориза. Извън симбиозата с корените на дървесните видове микоризо образувателите обикновено не дават плодни тела.
Заслужава внимание и обстоятелството, че сред микоризните гъби се наблюдава различна степен на специализация по отношение на дървесните видове. Докато някои видове гъби са приспособени към един род растения, например красивата (подлиственичната) масловка (Boletus elegens) – само към видовете лиственица, други гъби симбиотират с група родствени растения, например истинската масловка с много иглолистни и по-специално с видове смърч, бор и лиственица. Най-сетне отделни видове микоризни гъби проявяват пълна непретенциозност в избора си на дървесен вид; такава е например червената мухоморка, симбиотираща с иглолистни широколистни дървесни видове.
Микоризи са известни не само при дървесните, но и при много други растения, например при пшеницата. При това освен гуглести гъби, да образуват микориза могат и друг базидийни и торбести гъби.
Макар микоризите при растенията да не могат да се смятат за изучени във всички отношения, тяхното положително значение за растенията е безспорно. Не случайно през периода на засаждане на полезащитните пояси в степната зона на СССР практиците се убедиха в необходимостта едновременно със засаждането на дъбови желъди да се добавя в гнездото почва, съдържаща мицел на гъбния компонент на микоризата по дъба.

За да се разбере по-лесно как гъбите осъществяват своето хетеротрофно хранене, необходимо е да се запознаем с техния строеж.
Между гъбите има форми, приспособени да живеят във вода. Като по-древни, те са най-примитивни по строеж; това най-често са едноклетъчни организми. С възникването на континентите естествено са започнали да възникват сухоземни форми гъби, рязко отличаващи се от водните по своя по-сложен строеж; в преобладаващите случаи това са много клетъчни организми. Досега между гъбите са се запазили преходните им форми: спорите не са загубили способност при влажни условия да прорастват, като образуват
подвижни зооспори, които активно плуват във водата с помощта на камшичета или реснички, а при по-сухи условия да прорастват вече с обикновен кълн.
Гъбите се характеризират със своеобразен строеж. Със съвсем малко изключение основното им тяло е гъбичина, или мицелът, състоящ се от преплетени гъбни нишки – хифи. При най-просто устроените водни гъби, или гъбите – водорасли (фикомицетите), тялото на всеки индивид е представено от една клетка, свободно предвижваща се във водата с помощта на едно или две камшичета. Има форми, които се характеризират със зачатъчен мицел във вид на слаби нишковидни израстъци от обвивката на тяхната клетка (микохитридиевите гъби). В по-голяма степен сред фикомицетите са представени гъбите, чийто мицел е вече добре развит, но е без преградки като едноклетъчен. Всички посочени по-горе форми се отнасят към така наречените низши гъби. Преобладаващата част от гъбите обаче има напълно развит, многоклетъчен мицел. Това са вече висшите гъби.
В повечето случаи дебелината на гъбните нишки (хифите) не надвишава 5-6 м. (1 м, – микрон = хилядна част от милиметъра).
Гъбите се хранят посредством осмоза с помощта на мицелните хифи, които през обвивката на своите клетки всмукват органични вещества от субстрата, т. е. от средата, върху която растат. Самият мицел може да бъде частично потопен в субстрата (ендофитен мицел), а основната му маса във вид на рехаво преплетени хифи, спороносци или плодни тела (плодоношения) обикновено се образува във въздушната среда над субстрата (екзофитен мицел). Наред с това са известни гъбни форми, при които плодните тела са потопени в субстрата. Това например се отнася за подземните форми, при които и мицелът, и плодните тела се образуват в почвата.
Разбира се, смукателната функция се изпълнява от потопената в субстрата част на мицела. При някои низши гъби всмукващата част на мицела по външен вид дори напомня брадеста коренова система при висшите растения и носи названието ризоиди.
При паразитните гъби мицелът е разположен обикновено в нападнатия организъм. Така например в растенията гъбните хифи минават по междуклетъчните пространства и понякога се простират през цялото растение от долу до горе. В такива случаи се казва, че гъбата притежава дифузен мицел. Растенията, нападнати от дифузния мицел на паразитната гъба, обикновено са по-ниски, леко деформирани и носят на повърхността си в зависимост от вида на болестния причинител един или друг тип спороношение.
Гъбите се хранят с помощта на смукала, които излизат от междуклетъчните хифи и проникват в поразените клетки, като имат различна форма в зависимост от вида на гъбата. При междинните по степен на паразитизъм гъби мицелът също е разположен главно в субстрата, обаче например в растенията хифите минават не в междуклетъчните пространства, а през клетките (като ги пронизват). За да проникне-в клетката на растението-гостоприемник, хифата на паразита въздейства на клетъчната обвивка със своите ферменти. Хаустории в този случай не се образуват и осмозата на хранителните вещества се осъществява чрез цялата повърхност на потопените в субстрата хифи.
Със своите ферменти полупаразитната гъба не само разтваря обвивката на клетките на растението-гостоприемник, благодарение на което прониква в тях, но и обикновено ги убива, след което усвоява съдържащите се в тях хранителни вещества. Следователно, след като проникне в тях като паразит, гъбата се храни за сметка на убитата от нея клетка като сапрофит.
Установено е, че колкото по-силно са изразени сапрофитните свойства на гъбата, толкова по-голям комплект от ферменти тя притежава, което й позволява да се заселва върху различни субстрати и да ги усвоява като източник на хранене. Някои сапрофитни гъби имат свойството да изработва, около 20 различни фермента, чийто състав може да бъде непостоянен и да се мени в зависимост от субстрата.
Обратно, колкото по-силно са изразени паразитните свойства на гъбата, толкова по-малък комплект от ферменти тя притежава, поради което може да напада само ограничен брой субстрати, като се стига чак до отделни сортове растения. Такава приспособеност към строго определени субстрати се нарича специализация, а паразитната гъба тясно специализирана. Специализацията при гъбите понякога достига до крайност: известна е приспособеността на гъбите дори към определени органи на растенията. Това явление е познато като органотропност.
За субстрати на гъбите служат предимно обекти от растителен произход – преди всичко висши растения,, водорасли, доста често – самите гъби, по-рядко – мъхове и лишеи. Още по-рядко, като субстрати служат животни (бозайници, птици, риби, насекоми, червеи, първаци и т. н.).
Както беше вече отбелязано, за субстрат на гъбите може Да служат и разтвори от минерални вещества. Такава невисока взискателност на много гъби към субстратите се използва в науката за получаването им в чиста култура върху изкуствени хранителни среди, съставени от комплекс от минерални и органични вещества, или върху естествени-субстрати (стерилни парченца от клубени, корено плоди, зърна от житни и пр.).
За развитието си гъбите имат нужда от влага. Дори устойчивите против засушаване форми гъби, приспособени да растат в горещите пустини, не могат да се развиват при пълно отсъствие на вода. Обикновено обаче гъбите се развиват масово в мокрите, влажните и сенчестите места. Ето защо техни любими местообитания са горите, гъсталаците, гъстият тревостой от диви и културни растения, влажната почва, богатите с органични вещества водоеми.
Втори фактор в тяхното развитие е топлината. Ниските и високите температури забавят растежа на гъбите, а някои високи температури (от 40°С и по-високи) са критични, тъй като повечето гъби загиват от тяхното въздействие.
Благоприятно съчетание на температурата и влажността обуславя масовото развитие на гъбите. При това, когато върху растенията се развиват паразитни форми от гъбите, избухва масово заболяване – епифитотия. Обратно, при съчетаване на неблагоприятни фактори развитието на гъбите се потиска.

Гъбите се размножават главно с помощта на различни видове спори. В повечето случаи един индивид от гъбните организми образува десетки хиляди и дори милиони, а понякога и стотици милиони спори. Много от гъбите през вегетационния период могат да дадат няколко генерации (поколения), размножаващи се в геометрична прогресия, а за някои гъби освен това е характерно явлението плеоморфизъм, т. е. възможност да образуват в цикъла на развитието си няколко форми и стадии на спороношение, всяка от които се размножава масово. Ако се вземе под внимание и фактът, че при повечето гъби освен обикновеното безполово съществува още и полово възпроизвеждане, а също така способност към вегетативно размножаване, трябва да се признае, че общата репродуктивна способност на гъбите се изчислява буквално с астрономически цифри. Достатъчно е да се каже, че в 1 г градинска почва се съдържат до 100 000 и повече спори и други зачатъци на гъби (микроскопични склероции, зимуващи спори и др.).
Спорите могат да се образуват в зооспорангий или спорангий, върху спороносци, в специални клетки – торбички, или асци и т. н.
Разклоненията на мицела, върху които се образуват спори, се наричат спороносци.
При низшите водни гъби (фикомицетите) основен тип на спороношение е зооспорангият, от който излизат голямо количество зооспори. При низшите гъби, способни да живеят при сухи условия, се образуват или зооспорангии (при някои оомицети), или спорангии, т. е. споровместилища, в които се формират неподвижни спори (при зигомицетите), или пък конидии, т. е. спори, които прорастват чрез хифен кълн (предимно при мукоровите гъби от зигомицетите.
При висшите гъби се наблюдават 3 основни типа спороношение;
а) торбичка (или аска), в която се образуват спори в количество, кратно на две, предимно 8 (торбести гъби);
б) базидий, върху който се образуват обикновено 4 външни едноклетъчни спори, разположени на особени крачета – стеригми (базидийни гъби).
в) конидионосец, в повечето случаи носещ външни конидии (спори), разположени поединично или на групи, събрани в главички, в гроздове или във верижки. При това самите конидионосци може да бъдат прости или разклонени, единични или събрани в снопчета (при несъвършените гъби).
В случаите, когато снопчетата се разрастват на ширина, се образуват своеобразни възглавнички – туфички; ако снопчетата се разрастват на височина, те носят названието коремни; ако пък слоят от конидионосци е сферичен и потопен в субстрата, където се образува почти затворено вместилище във форма на гърненце с малък отвор, това образувание е вече плодоношение и в този случай се нарича пикнидий.
Плодоношение, или плодни тела се срещат и при други гъби. При много от торбестите гъби те най-често напомнят пикнидиите и се наричат перитеции (затворени плодни тела); ако плодните тела са отворени, наричат се апотеции, както е при смръчкулата или бучката. При базидийните гъби плодните тела имат най-разнообразна форма; разпростряна по субстрата, сферична, гуглеста на краче, копито образна като при праханите, кораловидна и пр.
При базидийните гъби, както и при торбестите, съществуват затворени и отворени плодни тела. Разликата между тях е само в това, че в единия случай спороносният слой се образува в плодовместилището, а в другия – на повърхността на плодното тяло.
Според типа на спороносците спорите биват зооспори, спорангиоспори, аскоспори, базидиоспори и конидии.
В повечето случаи спорите имат кръгла или овална форма, но се срещат нишковидни, пръчковидни, бухалковидни, звездовидни и др., безцветни или оцветени. Всички те са микроскопични и в зависимост от вида на гъбата размерите им варират от 3 до 200 м(микрона). Ако размерът на спорите се приеме средно 20 м.(микрона) в диаметър, това значи, че в обема на главичката на топлийка ще се съберат 150 000. Зооспорите, спорангиоспорите и базидиоспорите са винаги едноклетъчни. Аскоспорите и конидиите биват едноклетъчни и много-клетъчни.
Както вече се отбеляза, освен да образуват спороносци и спори гъбите обикновено притежават способност да се размножават вегетативно. Най-често това става при неблагоприятни условия на развитие. Така при недостиг на влага, хранителни вещества или въздействие на други неблагоприятни фактори гъбата може да образува хламидоспори, геми, склероции, ризоморфи и други приспособления за своето запазване, размножаване или разпространяване в пространството (пропагативно размножаване).
Без да се впускаме тук в по-подробна характеристика на всички посочени приспособления за вегетативно размножаване при гъбите и като отпращаме интересуващите се от тези въпроси към специалните учебници и ръководства по микология, ще кажем само, че всички те представляват видоизменения на гъбните нишки (хифите) или на тяхната съвкупност – мицела. В едни случаи това са едноклетъчни късчета хифи, отделени от останалите клетки с дебела обвивка (хламидоспори), в други това са плътни плетеници от мицел във вид на топчести, овални, до 1 см дълги (склероции) или шнуровидни, до 1 м дълги (ризоморфи) образувания, чийто външен слой като че се превръща в плътна тъмно оцветена коричка или обвивка. Склероциите на гъбите може да се сравнят с клубените, тъй като освен чисто външното сходство с тях те също служат за вегетативно размножаване. Някои гъби образуват микросклероции, съставели от неголям брой клетки.
С настъпването на оптимални условия тези образувания отново прорастват, като дават изходните форми.
Същата функция при гъбите изпълняват и органите на половото възпроизвеждане. При различните групи гъби половият процес е различно представен.
При низшите гъби той обикновено е добре изразен при повечето несъвършени гъби, обратно, напълно отсъства. Част от гъбите, особено базидийните, се характеризират със скрит (апогамен) полов процес-когато не се образуват специални полови органи, а става сливане на протоплазма-та и ядрата на две клетки. Въпреки това в резултат на такъв полов процес настъпва обновление на организма, унаследяване на признаците на родителските форми, разпадане и появяване на нови признаци и пр.
При гъбите, както и при някои висши цветни паразити, се среща явлението разделнополовост на индивидите (хетеротализъм) и
двуполовост (хомотализъм). В случаите на хетеротализъм при гъбите може да се кръстосват различни форми и да се получават хибриди, отличаващи се от изходните родителски форми, което дава възможност съзнателно да се използва този прийом за получаване на нужни на човека свойства на гъбите.
Практически е възможна хибридизацията на главни, ръжди, дрожди и други торбести гъби и някои фикомицети.
Трябва да се отбележи, че подобно на причинителя на маларията, който паразитира в човешкото тяло, а след това в комара, някои плеоморфни ръжди също прекарват част от своя цикъл на развитие отначало върху едно растение-гостоприемник, а следващите стадии – върху друго. Такова явление при гъбите носи названието разнохазайност (хетереция).
В пространството гъбите се разпространяват по посочените по-долу начини.
Вече беше отбелязано, че някои гъби могат да образуват мицелни върви, или ризоморфи, с чиято помощ например къщната гъба, пънчушката и цяла редица други гъби преминават на нови участъци, където се развиват, заемайки по такъв начин все нови и нови територии. При отделни видове мукорови гъби се образуват така наречените столони, подобни на ластуните при ягодата. Чрез тях гъбата се разпространява в пространството и като се „вкоренява“ на нови места, отново се развива там.
Мукоровата гъба Pilobolus притежава свойството да „изстрелва“ спорите си на разстояние до 1-2 м. По аналогичен начин при някои торбести гъби в резултат на набъбването на слоя от спороносци (вследствие на осмотичното поглъщане на вода) н на взаимното им свиване спорите със сила се изхвърлят от асците на значително разстояние. Това е активен начин на разпространяване.
Гъбите могат да се разселват и пасивно с помощта на вятъра, влагата, човека, различните животни, включително и насекомите.
Някои гъби образуват ярко оцветени плодни тела, притежаващи при това мирис на мърша (някои субтропични базидийни гъби), или пък отделят леплива и сладка течност, богата със спори (например причинителят на моравото рогче по житните и антракнозите по растенията, ръждите с техния спермогониален нектар и др.), което привлича насекомите, пренасящи спорите на гъбите.
В своето приспособяване към тези или онези гостоприемници (растения или животни) паразитните гъби в процеса на естествения отбор са си изработили такива свойства, които им позволяват да съществуват при същите условия, които изисква или създава гостоприемникът. Така за развитието на гъбите, паразитиращи в тялото на топлокръвни животни, оптималната температура е 37 С, т. е. температура на техния гостоприемник, докато при повечето от останалите гъби тя е в интервала 20-250.

Гъбите, както и останалите живи същества, са приспособени към околните условия.
Животът им при несходни условия, в различни географски зони и върху различни субстрати е станал причина за възникването на вътрешновидови форми в рамките на един вид. Съществуват екологични, географски, специализирани и други форми. Най-голямо практическо значение има формите, приспособени да паразитират върху растения от определени родове или видове. При това формата на един вид гъба, нападаща например пшеницата, не е в състояние да заразява овеса или обратно. Това се използва от човека за създаване на рационални сеитбообращения и редувания на културите. В рамките на специализираните форми има освен това физиологични раси, приспособени да заразяват само определени сортове културни растения. Във връзка с това възниква необходимостта отново да се създава устойчив, към дадена раса сорт или периодически да се заменят неустойчивите сортове с устойчиви.
Възникването на нови форми при някои гъби се подпомага от наличността при тях на хетероталичен полов процес, при който е възможно естествено кръстосване на рязко различни по своите свойства форми гъби от един вид и възникването в резултат на това на хибриди, отличаващи се от изходните родителски форми със своята способност да заразяват растенията.
При несъвършените гъби, повечето от които напълно са загубили възможността си за полово размножаване, половият процес като че ли се замества от явлението хетерокариозис, т. е. от своеобразна вегетативна хибридизация, при която става срастване на клетките от хифите на различните форми гъби и дори смесване на съдържащата се в тях протоплазма, без при това да настъпва сливане на ядрата (кариогамия). По това обстоятелство хетерокариозисът се отличава от половия процес. В резултат на хетерокариозиса обаче също възникват нови форми гъби.
При гъбите са известни още мутации (резки внезапни изменения), които възникват под влияние на някакви силно действащи фактори (слънчево или ултравиолетово облъчване, третиране с някои химични реактиви и т. н.). Образуващите се при това мутанти гъби съществено се отличават по свойствата си от изходните форми и възникналите нови свойства се унаследяват в поколенията.
Най-сетне за всички гъби е свойствена в една или друга степен адаптация, т. е. постепенно привикване, бавно приспособяване към нови условия (екологични, към нови видове и сортове растения, към фунгициди и т. н.), вследствие на което също се създават форми гъби с нови свойства, които се затвърдяват в потомството.
Обратно, някои от ново образувалите се форми постепенно умират вследствие на неприспособеността си към околните условия, по силата на което в непрекъснатия ред от гъбни форми се образуват т. нар. хиатуси (разриви, провали). В резултат на тях старите видове като че ли се разпадат на нови, отличаващи се помежду си не само по свойства, но и по морфологични признаци. Тези новообразувани форми често са несъвместими и във физиологично отношение, т. е. не са способни към хибридизация, което заедно с другите критерии е указание, че те принадлежат вече към самостоятелни нови видове.
Всички еволюционни превръщания, с изключение на мутациите, протичат при гъбите обикновено за много дълъг период от време, който понякога се изчислява със стотици и хиляди години. В резултат на това типът гъби в своя състав е претърпял превръщане от най-простите едноклетъчни (а понякога и неклетъчни, от типа на филтруващите се вируси) форми до сложните, по строеж и големи по размери висши гъби.
Едноклетъчните гъби могат да се разглеждат и като начални, най-древни и примитивни ферми, и като резултат от вторично опростяване, свързано с паразитния начин на живот.
Така например много от най-простите фикомицети (гъби-водорасли), в това число и причинителят на гушата по кръстоцветните (Plasmcdicphcra brassicae), са придобили опростена организация във връзка с преминаването им към вътрешно-клетъчен паразитизъм, която достига дотам, че образуват само амебоиди, т. е. голи късчета протоплазма, а след това и спори.