Всичко за Гъбите

Как се запазва гъбната инфекция в природата, какви са нейните природни източници? Няма ли в развитието на гъбните паразити най-лесно уязвими места, които чoвек да използва с цел да постигне максимален ефект в борбата срещу болестите по растенията?
Някои болести се предават чрез семената. Тук се отнасят на първо място главните и други болести по житните растения, много гъбни болести по лена, зеленчуковите и други култури. В борбата срещу такива болести най-ефикасно е предсеитбеното третиране (обеззаразяване) на семената, вътрешно заразени или външно замърсени със спори на причинителя.
Най-голямо значение за сухо обеззаразяване на семената в СССР в последно време придоби органосерният препарат ТМТД (тетраметилтиурамдисулфид), който освен това стимулира растежа на растенията, макар че не са загубили своето значение живачният препарат гранозан и медният препарат АБ.
За мокро или полумокро обеззаразяване на семената и д сега се прилага показалият по-рано положителен ефект, и малко по-трудоемен начин с използването на формалинов разтвор.
Има обаче такива болести по растенията, чиято инфекция се загнездва дълбоко в семената, като например праховита главня по пшеницата и ечемика. В тези случаи посочените по-горе начини на обеззаразяване са неефикасни. За борба срещу болестите от този род се прилага термично обеззаразяване, при което семената отначало се накисват във вода с температура 30-32°С за 4 часа, след това се подлагат на активно загряване във вода с температура 52-530 С (за 7-8 минути, после за охлаждане отново се потапят във вода със стайна температура и се изсушават.
Този начин, без да влияе върху кълняемостта на семената, убива загнездилия се в тях мицел на паразита, а едновременно с това и спорите, които се намират на повърхността на семената.
Днес всички тези процеси на обеззаразяване са достатъчно механизирани или опростени. Освен това за сухо обеззаразяване например може да се използва приспособлението към автотоварача на сеялките АС-2М е производителност до 17 т на час. Има и специални, с доста висока производителност обеззаразителни приспособления, с чиято помощ трифазното термично обеззаразяване на семената се заменя с еднофазно.
За по-ефикасно обеззаразяване на семената се разработват специални химични методи.
Един от начините за съхраняване на гъбните причинители на болести в природата са падналите на почвената повърхност заразени растителни остатъци, където инфекциозното начало се запазва понякога в продължение на няколко години. Тук се отнасят на първо място причинителите на различните видове кореново гниене и сечене, снежната плесен, задушаването на зимните житни (гъби от родовете Rhizoc-tonia, Fusarium, Helminthosporium, Thielaviopsis, Pythium, Phoma, Sclerotinia, Typhula) на увяхванията (гъби от родовете VerticiIlium, Fusarium), причинителите на монилиозите, или кафявото гниене на семковите и костилковите видове (род Monilia), на моравото рогче по житните (Claviceps), на различните листни петна (гъби от родовете Septoria, Ascochyta, Macrosporium), на струпясването (Fusicladium) и др.
За пълно потискане развитието на гъбите, причинители на болести, в почвата голямо значение има своевременната и добре извършена дълбока оран с плуг с предплужник при пълно обръщане на пласта, която спомага за заораване на заразените растителни остатъци. Заораните надълбоко в почвата паразитни гъби се подлагат на антагонистичното (конкурентното) въздействие на различни почвени микроорганизми (бактерии, актиномицети, първаци), а растителните остатъци по-бързо се минерализират, вследствие на което причинителите на болести загиват. Когато пък склероциите на гъби, като причинителя на моравото рогче, бялото гниене, гифулозата и др. попаднат на голяма дълбочина, макар и да прорастват, образуващите се върху тях плодни тела на гъбите не са в състояние да преодолеят дебелия почвен слой и да излязат на повърхността и в крайна сметка загиват.
Спазването на сеитбообращението и рационалната плодосмяна, когато една и съща култура се връща на предишното поле след няколко години, през които развитието на патогенната гъба ще бъде подтиснато, са една от съществените мерки за борба срещу гъбните болести. Трябва да се има пред вид, че другите компоненти на сеитбообращението, например житните треви, освен че подобряват структурата на почвата, най-малко се нападат от гъбни паразити, потискат тяхното развитие в почвата, оздравяват я.
При неспазване на сеитбообращението и особено при монокултури (непрекъснати култури) на един и същ участък става натрупване на заразно начало в почвата, проявява се т. нар. „умора на почвата“, възникват епифитотии.
В борбата срещу вредните гъби, зимуващи в почвата на овощните градини и лозята (причинителят на струпясването по ябълката, маната по лозата, кафявото гниене и др.) и в полето (на маната по картофите и др.), голямо значение има събирането и унищожаването на окапалите заразени листа, плодове, клони. В последно време широко приложение започват да придобиват така наречените „изкореняващи“ пръскания, т. е. третирането на повърхността на почвата със силно действащи химични препарати (например с нитро-фен), които убиват всички причинители на гъбни болести.
От биологичните методи за борба срещу патогенните за растенията гъби, обитаващи почвата или запазващи се в нея върху растителните остатъци, доста ефикасно се е оказало внасянето в почвата на биологичния препарат триходермин-3, който представлява чиста култура на гъбата Trichoderma aigncrum, отгледана върху торф. Тази гъба има голямо антагонистично въздействие върху другите гъби и потиска тяхното развитие в почвата. При това трябва да се има пред вит, че торфът е добър органичен тор. Следователно внасяне на триходермин-3 в почвата е от две страни оправдан. Технологията на производството на този препарат обаче засега не е окончателно разработена, а изпитването му не излязло от рамките на лабораторните изследвания“ и дребно парцелните опити.
В борбата срещу американската брашнеста мана по бодливото грозде ефикасно е използването на миколитичните бактерии, съдържащи се в торовата течност, във връзка с което е предложен начин за третиране на храстите на бодливото грозде с разтвор от тази течност. При това бактерии разрушават мицелните клетки на причинителя на брашнеста мана (разтварят ги), без да засягат клетките на растението гостоприемник. Във фитопатологията това е един от малкото случаи на терапевтично действие на препарат – повечето от тях имат само профилактично значение.
Инициативата на рязанския колхозник Чернев послужи като тласък за задълбочаване изучаването на миколитичните бактерии от страна на съветските изследователи. Впоследствие подобни бактерии бяха открити и по отношение на причинителите на други болести по растенията.
Без съмнение перспективно в борбата срещу болестите по растенията е и приложението на антибиотици, които са показали
добър ефект не само в хуманната и ветеринарната медицина и в животновъдството, но и във фитопатологията.
Третият път на разпространяване на гъбните болести в природата е взаимното заразяване на растенията, т. е. преминаването на инфекциозното начало от болните на здравите. За това особено спомага обстоятелството, че много паразитни гъби, като причинителите на ръждите, на струпясването по ябълката, на различните петна (фитофтороза, септориоза и пр.), имат свойството да дават през лятото няколко генерации. При условия, благоприятни за развитието на болестта, нейният причинител с всяка генерация се намножава в геометрична прогресия, като броят му достига астрономични цифри. Различните агенти пък (вятърът, насекомите, дъждовните капки и пр.) разнасят това инфекциозно начало.
Днес отглеждането на ябълката, лозата, картофите и много други култури е немислимо без своевременното им систематично третиране с химични препарати в процеса на вегетацията. При това химичните обработки на културите се извършват въз основа на фактическото развитие на паразита в природата, по краткосрочни прогнози за появата на болестта. За целта са разработени специални номограми, които позволяват по хода на метеорологичните, по-специално на температурните условия да се предвиди времето на поява на болестта в природата и своевременно да се осъществи съответното мероприятие. Такава научно обоснована сигнализация на срок за обработка даде възможност да се рационализират броят и сроковете на пръсканията на културите, по-специално да се съкратят от 7-8 до 3-4 и дори до 2 при не по-малка ефективност.
Съвременното равнище на фитопатологията позволява сега да се пристъпи към разработването на дългосрочни прогнози за появата на болестите по растенията, за да се предвиди развитието им приблизително за една година напред.
За ограничаване разпространяването на болестите по растенията през вегетационния период известно значение има пространствената изолация на едноименните или взаимно нападащите се култури, например разполагането на зимните и пролетните житни в полето на определено разстояние едни от други. Трябва да се има пред вид и това, че едностранното азотно торене повишава възприемчивостта на растенията към болести, а фосфорното и калийното – устойчивостта им. Редица микроелементи също повишават устойчивостта на растенията срещу болести.
Най-радикален път в борбата срещу инфекциите на растенията е създаването и внедряването в практиката на устойчиви на болестите сортове, което освобождава работниците от селското и горското стопанство от провеждането на много допълнителни и трудоемки, макар и обикновено рентиращи се мероприятия.

От всичко казано дотук става ясно, че гъбите като хетеротрофни организми противоположно на автотрофните растения не създават от материалите на неорганичната природа органични вещества. Заселвайки се върху живи или мъртви растителни или животински тъкани, в процеса на жизнената си дейност ги разлагат с помощта на своите ензими и ги превръщат в по-прости съединения или както е прието да се казва, гъбите минерализират органичните остатъци. Така гуглестите и други гъби, които растат в гората, превръщат мъртвата горска постилка от дребни клони, иглици и листа в почва. Аналогична роля изпълнява много други сапрофитни гъби в почвата, в полята и градините, във водата на водоемите и т. н.
Трябва да се отбележи, че тази своя функция гъбите изпълняват съвместно с бактериите и други микроорганизми. Обаче, както сега стана известно, по-голямата роля в това отношение принадлежи именно на гъбите; бактериите само довършват работата, започната от тях.
И така гъбите наред с другите организми имат определена функция в общия кръговрат на веществата в природата. Като унищожават и минерализират растителните и животинските остатъци, те като цяло извършват голяма санитарна работа по очистването на околната среда, при това много често в процеса на своята жизнена дейност създават полезни вещества. Обитавайки например почвата, те я подобряват. Не напразно наличността на някои гъби в почвата днес служи като показател за нейното плодородие.
Когато гъбите се заселват върху полезни за човека субстрати, те естествено играят отрицателна роля. Такива са случаите, когато те поразяват културните селскостопански и горски растения, пчелите и домашните животни. Обратно, същите гъби, но нападащи плевелите, вредните насекоми или червеите, патогенни за човека и животните, и т. н. играят ролята на приятели на човека.
Ако гъбата притежава ценни хранителни или вкусови свойства или се характеризира с полезна ензимна или друга биохимична активност, човек я използва.
Ако, обратно, тя е отровна, разрушава строителната дървесина, хартията, хранителните продукти, лечебните серуми, разваля различните уреди, човек се бори срещу нея. Понякога дери отрицателните свойства на гъбите изобретателният човешки ум се стреми да насечи против вредните за неговата дейност обекти.
Във връзка с тази разностранна дейност и значение на гъбите съвременната микология силно се разрасна и от общо-ботаническа дисциплина по същество се превърна в няколко самостоятелни дисциплини. От тях на първо място трябва да се посочат селскостопанската и горската микология, оформени съответно в селскостопанска и горска фитопатология, чиито обекти на изследване освен микозите (гъбните болести) са също така бактериозите, вирусните болести и цветните паразити по културните растения.
Почти същото самостоятелно значение придоби медицинската микология. Обекти на нейното изучаване са общите микози по човека, дерматомикозите (кожни болести) и микотоксикозите (гъбните-отравяния), а също така въпросите на използването на гъбите за получаване на антибиотици и други ценни лечебни препарати.
Със сходни въпроси, но по отношение на селскостопанските животни се занимава ветеринарната микология.
Наред с това съществуват техническа и промишлена микология, комунална, почвена и някои други. Те се занимават с въпросите на използването на гъбите и техните свойства в хранителната, химичната, кожарската, текстилния и цял ред други видове промишленост. Те именно разработват мерки за борба срещу гъбите-разрушители на постройки, строителна дървесина, а така също срещу гъбите, които поразяват електрически, оптични и други изделия.
Почвената микология се занимава главно с въпросите на плодородието във връзка с жизнената дейност на гъбите.

Описание. Шапката 4—8 см в диаметър, първоначално полусферична или плоско изпъкнала, по-късно разперена до почти плоска, често с изпъкнало връхче в средата, жълто охрена, жълто кафява до канелено кафява, с широк вод­нист (като напоен с масло) пояс по периферията. Повърхността суха, гола, често напукана. Ръбът тънък, при младите екземпляри подвит навътре и сраснал с пън­ чето посредством ципесто частично покривало, по-късно изправен, с къси, радиални ребра и остатъци от частичното покривало. Месото тънко, меко, воднисто, белезникаво.

Пластинките нагъсто разположени, тънки, низбягващи по пън чето, широ­ки 6—8 мм, първоначално белезникаво жълти, по-късно канелено кафяви. Спорите яйцевидни или елипсоидни, гладки, жълтеникави, 6—8 х 4—5 мк. Споровият прашец ръждивокафяв. Пън чето 5—8 х 0,5—0,8 см, кухо, твърдо, цилиндрично, в горния край белезникаво жълто, гладко, с нетраен ципест кафеникав пръстен — остатък от частичното покривало, под пръстена ръждивокафяво до тъмнокафяво с люс­песта повърхност. Местообитание и сезонност. Расте върху мъртва дървесина на широколистни (по-рядко иглолистни) дървета, на туфи, през лятото и есента (VII-X).

Вкусови качества. Много добра ядлива гъба с приятен вкус и гъ­бен аромат.

Употреба. В свежо състояние.

Описание. Плодното тяло при най младите екземпляри яйцевидно или почти сферично, обвито от белезникаво общо покривало с виолетов оттенък. Шапката 10 —20 см в диаметър, първоначално полусферична, по-късно разпере­на до почти плоска, червено кафява, медночервена, към периферията сиво виолетова. Повърхността гладка, слабо лепкава, с едри бледовиолетови парцалести остатъци от общото покривало, които при старите екземпляри изчезват. Ръбът първоначално подвит навътре и сраснал с пън чето посредством фи­но паяжино видно частично покривало, по-късно изправен, целокраен, равен, силно набръчкан. Месото дебело, плътно, твърдо, бяло. Пластинките нагъсто разположени, дебели, сраснали с пън чето или слабо низбягващи по него, в млада възраст бледовиолетови, по-късно кафяво виолетови или ръждивокафяви. Спорите елипсоидни, с брадавичеста повърхност, жълти, 13—18 х 8—10 мк. Споровият прашец ръждивокафяв. Пън чето 10—15х 3—5 см, плътно, твърдо, обратно бухалковидно или ци­линдрично с луковично задебеляване в основата,бяло или бледовиолетово, с бе­лезникави до бледовиолетови люспести остатъци от общото покривало по повърхността и с паяжиновиден, бързо изчезващ остатък от частичното покри­вало в горната част. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в широколист ни, иглолистни и смесени гори през есента (IX—XI). Вкусови качества. Много добра ядлива гъба с приятен вкус, почти без аромат.

Употреба. В свежо състояние и консервирана.

Описание. Плодното тяло при най-младите екземпляри с форма на яй­це, обвито от бяло общо покривало.

Шапката 4—10 см в диаметър, първоначално полусферична или звънчевидна, по-късно разперена до плоска или слабо вдлъбната, с изпъкнало връхче в средата, силно варираща по цвят — белезникава, сиво кафява, ръждивокафява, оранжева, маслинено кафява. Повърхността гола, към периферията радиално набраздена, суха, с лесно отделяща се кожица, понякога с бели парцалести остатъци от общото покри­вало. Ръбът първоначално подвит навътре, по-късно изправен, с много добре из разени радиални ребра, назъбен, целокраен, понякога насечен. Частично пок­ривало липсва. Месото много тънко, меко, крехко, бяло. Пластинките нагъсто разположени, свободни от пън чето, широки 6—8 мм, тънки, бели.

Спорите почти кръгли, гладки, безцветни, 9—12 мк в диаметър. Споро­вият прашец бял.

Пън чето 5—15 х 1—2 см, първоначално плътно, по-късно кухо, крехко, цилиндрично, белезникаво,със зигзаговидни напречни ивици от фини власин­ки, постепенно задебеляващо към основата, с остатък от общото покривало във вид на разкъсана бяла торбичка. Пън чето без пръстен в горната част.

Местообитание и сезонност. Расте върху почва на горски по­ляни в широколистни, иглолистни и смесени гори от началото на лятото до края на есента (VI—XI). 1»

Вкусови качества. Добра ядлива гъба с приятен вкус и почти без аромат.

Употреба. В свежо състояние.

Описание. Плодното тяло при най-младите екземпляри яйцевидно, или почти сферично, обвито от бяло общо покривало. Шапката 5—10 см в диаметър, първоначално полусферична, по-късно звън­че видна, разперена до почти плоска, бяла. Повърхността гола, слабо лепкава, при изсъхване копринено лъскава, гладка, без остатъци от общото покривало. Ръбът първоначално подвит навътре и сраснал с пън чето посредством ципесто частично покривало, по-късно изправен, равен, гладък. Месото крехко, бяло, с неприятна миризма. Пластинките свободни от пън чето, нагъсто разположени, тънки, широки 5—8 мм, бели. Спорите широко елипсоидни, почти кръгли, безцветни, 9— 11×7—8 мк. Споровият прашец бял. Пън чето цилиндрично, първоначално плътно, по-късно с кухини, гладко, 8-12 х 1—2 см, бяло, в основата луковично задебелено и обхванато от остатъка на общото покривало във вид на разкъсана бяла торбичка. В горната част пън че­то с бял, широк, висящ пръстен — остатък от частичното покривало.

Местообитание и сезонност. Расте върху почва в широко­листни, иглолистни и смесени гори и горски поляни през цялото лято и есен (VI-X). Внимание! Смъртно отровна!

Описание. Плодното тяло при най-младите екземпляри яйцевидно или почти сферично, обвито от бяло общо покривало. Шапката 5—15 см в диаметър, първоначално полусферична, по-късно раз­перена до почти плоска, бледорозова, месно червена до кафяво червеникава. Повърхността гладка, слабо лепкава, със седефен блясък и с белезникави до сиво кафяви брадавичести остатъци от общото покривало. Ръбът първоначално подвит навътре и сраснал с пън чето посредством, ци­песто частично покривало, по-късно изправен, равен, целокраен или насечен. Месото дебело, крехко, бяло, при нараняване бавно почервенява. Пластинките свободни от пън чето, нагъсто разположени, тънки, широки 7—10 мм, крехки, първоначално бели, по-късно с червеникави петна, при нара­няване почервеняват.

Спорите елипсоидни, гладки, безцветни, 8—14 х 7—13 мк. Споровият пра­шец бял.

Пън чето 5-15 х 1-3 см,цилиндрично, плътно,бяло към долния край черве­никаво, при нараняване виненочервено, в основата луковично задебелено, с брадавичести остатъци от общото покривало, образуващи един или няколко концентрични пръстена. В горната част пън чето с бял до жълтеникав, висящ широк пръстен. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в широко­листни, иглолистни и смесени гори от началото на лятото до края на есента (VI-XI). Вкусови качества. Добра ядлива гъба с приятен вкус и гъбен аромат. Употреба. В свежо състояние и консервирана.

Описание. Плодното тяло при най-младите екземпляри яйцевидно или сферично, обвито от бяло общо покривало. Шапката 5—15 см в диаметър, пър­воначално полусферична, по-късно разперена, понякога почти плоска до леко вдлъбната, бледо зеленикава, жълто зеленикава, маслиненозелена до маслинено кафява. Повърхността гладка, копринено лъскава, радиално ивичеста, много ряд­ко с белезникави парцалести остатъци от общото покривало. Ръбът първоначално подвит навътре и сраснал с пън чето посредством ципесто частично покривало, по-късно изправен, равен, целокраен.

Месото плътно, бяло, непосредствено под кожицата жълтозелено.

Пластинките нагъсто разположени, свободни от пън чето, тънки, широки 12—15 мм, бели, със зеленикав оттенък. Спорите широко елипсоидни,почти кръгли,8—11 х 7—9 мк.Споровият пра­шец бял.

Пън чето 8—15 х 1—2 см, плътно, цилиндрично, бяло до бледозелено, с по-­тъмни напречни зигзагообразни ивици, в основата луковично задебелено и об­хванато от остатъка на общото покривало във вид на разкъсана бяла торбичка (калъфче). В горната част пън чето с бял, широк, траен ципест пръстен. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в широко­листни, иглолистни и смесени гори през цялото лято и есен (VII—X).

Внимание! Смъртно отровна!

Описание. Плодното тяло при най-младите екземпляри яйцевидно или почти сферично, обвито от бяло общо покривало. Шапката 5-15 см в диаметър, първоначално полусферична, по-късно раз­перена до почти плоска, охрено кафява, сиво кафява до маслинено кафява. Повърхността гладка, слабо лепкава, лъскава, обикновено с бели парца­лести остатъци от общото покривало, често разположени в неправилни кон­центрични кръгове. Ръбът първоначално подвит навътре и сраснал с пън чето посредством ци­песто частично покривало, по-късно изправен, равен, цело краен, с добре изра­зени радиални ребра.

Месото тънко, меко, крехко, бяло, със слаба неприятна миризма. Пластинките нагъсто разположени, свободни от пън чето, тънки, широки до 20 мм, бели. Спорите широко елипсоидни, гладки, безцветни, 10—12 х 7—8 мк. Спорови­ят прашец бял.

Пън чето 5—15 х 0,5—2 см, първоначално плътно, по-късно с кухини, бяло, цилиндрично, долу луковично задебелено, със сраснало към основата общо покривало, остатъците от което образуват една или няколко пръстеновидно разположени якички. В горната част пън чето с бял, нетраен парцалест пръстен остатък от частичното покривало.

Местообитание и сезонност. Расте върху почва в широко­листни, иглолистни и смесени гори през лятото и есента (VII—X).  Внимание! Силно отровна!

Описание. Плодното тяло при най-младите екземпляри яйцевидно или почти сферично, обвито от бяло общо покривало. Шапката 6-20 см в диаметър, първоначално полусферична, по-късно раз­перена до почти плоска, яркочервена, оранжево червена до червено кафява. Повърхността гладка, лъскава, слабо лепкава, обикновено с бели брадавичести или люспести остатъци от общото покривало. Ръбът първоначално подвит навътре и сраснал с пън чето посредством ципесто частично покривало, по-късно изправен, равен, целокраен, с добре из­разени къси радиални ребра.

Месото меко, крехко, под кожицата жълто оранжево, в средата бяло.

Пластинките свободни от пън чето, нагъсто разположени, крехки, бели.

Спорите широко елипсоидни, гладки, 8-14 х 6-8 мк, безцветни. Спорови­ят прашец бял.

Пън чето 12—25 х 1—2,5 см.първоначално плътно,по-късно с кухини, цилин­дрично, белезникаво, в основата луковично задебелено и с брадавичести оста­тъци от общото покривало, разположени в концентрични пръстени. В горната част пънчето с бял, ципест, увиснал пръстен остатък от частичното покривало. Местообитание и с е з о н н о с т. Върху почва най-често в игло­листни, по-рядко в широколистни гори. през лятото и до края на есента(\’П—XI).

Внимание! Силно отровна!