Всичко за Гъбите

Общи сведения. Заразяването на човека и животните с кози е възможно чрез кожната покривка, чрез дихателните пътища и чрез поглъщане на причинителите с храната. Като се внедрят в тъканта, гъбите.могат да се развиват в нея години и дори десетилетия. Така известно е, че заболяването на стъпалото от един вид Aspergillus било излекувано едва след 12 години; псевдотуберкулозата на белите дробове при човека, предизвикана от гъбата Asp. fumigatus – чак след 19 години; споротрихозата на стъпалото била излекувана след 10 години, а фавусът (келът) понякога продължава от ранно детство до дълбока старост.
Дерматофитите с години запазват своята жизнеспособност в засъхващите косъмчета и люспиците на кожата. Така Microspcrium се запазва в космите около 6 години, Epider-tncphytcn в кожните люспици -до 7 години.
За разпространяването и проявяването на гъбните заболявания при човека и животните спомагат редица фактори. Продължителното ходене, изпотяването на краката, особено между пръстите са предразполагащи фактори за заразяване с дерматомикози, тъй като липсата на необходимите грижи за състоянието на кожата, отделянето на мазнина, пот и други органични вещества в гънките й създават благоприятни предпоставки за размножаването на микроорганизми, включително и на патогенни гъби. Контактът на човека с животни, особено с котки и кучета, също спомага за предаването на гъбна инфекция на човека.
Заразяване с дерматомикоза може да стане при ръкуване (епидермофития), целуване (млечница), полов контакт (епидермофития), при ползване на общо легло и вана, в банята. При липса на необходимия санитарен режим микозите могат да се разпространяват и чрез бръснарниците и фризьорските салони. Така процедурата на маникюра при неспазване на задължителните санитарни правила може да подпомогне не само внедряването на гъбата (почистването на нокътната тъкан, подрязването на кожичките), но и закрепването й (лакирането на ноктите). Болестта може да се предава и чрез предмети (кожени обуща, ръкавици, шапки и пр.).
Като причинители на гъбни заболявания на ушите, носа и очите у човека са познати редица видове от род Aspergillus. Изкуственото заразяване на роговицата на очите при домашните зайци, извършено с някои видове от този род. Довело до гнойно възпаление на очите с по следваща атрофия на очната ябълка вследствие на развитието на мицел в нея. Подобна картина дали и някои видове от рода Rhizopus.
Дерматомикозите при човека и животните по всяка вероятност може да бъдат предизвикани и от представители на бедните родове плесенови гъби (освен Aspergillus): Penicillium, Sporotrichum, Mucor и Alternaria, тъй като видове от тези родове нееднократно са изолирани в чиста култура от дерматомикозните участъци на кожата.
Епидермофития. Това е широко разпространено заболяване на възрастните, по-рядко на децата, причинявано от гъби от род Epidermophyton. Животните не боледуват от епидермофития.
Болестта се проявява различно. Най-често нейните форми не са ясно изразени, пораженията, които причинява, имат скрит характер, но опасността от предаване на инфекцията не изчезва.
Причинителят понася с месеци замразяване и размразяване при температура -25 и -f-18°C. Той е по-устойчив от много други дерматофити на нагряване и въздействие с дезинфектори. Това спомага за широкото разпространяване на епидермофитията. Заразата се предава чрез почвата, мръсните подове и стени на плувните басейни, чрез отточните води от баните и скарите под душовете. Предаването на гъбата може да стане и чрез инфектирано бельо, обувки, спортни принадлежности.
Известна е епидермофития на големите гънки (в слабините, подмишечните области, под гърдите у жените) и епидермофития на стъпалата и китките.
При първата форма болестта започва с появяване на червени, леко подпухнали, често сърбящи петна, покрити с дребни мехурчета и е корички по периферията. Петната се сливат, като образуват обширни изриви с белезникав лющещ се център и розово червеникави краища. При това често пъти епидермофитията се усложнява от екзема, цирей, пиодермия и пр.
Епидермофитията между пръстите на краката започва в 3-ата п 4-ата между пръстна гънка във вид на влажни петънца, от които се отслоява сивкаво бял епител. В дъното на гънките се усещат първоначално сърбящи, а след това болезнени пукнатини. Обикновено процесът протича с образуването на пукнатини по дъното и лющене по краищата на почервенелите гънки между пръстите. При лека форма на болестта между пръстите се наблюдава едва забележимо лющене, незначително отделяне на епидермиса. Тази форма почти не безпокои болния, но спомага за разпространението на причинителя и обуславя рецидиви и изостряния на епидермофитията у самия болен.
Другата форма на епидермофитията на стъпалата се характеризира с образуването на мехурчета с големина от грахово зърно до вишна и повече със серозно-гнойно съдържание. След засъхването на мехурчетата роговият слой на кожата под тях се напуква и се обелва, а на мястото на мехурчетата остава розово червеникаво петно, заобиколено от заоблен епидермис. Мехурчета обикновено се образуват по ходилото, по кожата на пръстите, по-рядко по петите и по края на стъпалото. Появява се сърбеж, парене и болезненост, след това процесът може да се усложни от екзема. Ходенето при това става почти невъзможно.
Епидермофитията на ноктите се среща главно по краката и на първо място на първия и пети пръст, които най-силно се травматизират от обувките. Обикновено тя се придружава от епидермофития на ходилото, която се предизвиква от същия причинител. Ноктите се поразяват откъм края, стават рехави, ронливи. Процесът продължава години, като представлява огнище на постоянна инфекция за самия болен и за околните. Косата не се поразява от епидермофития.
Трихофития. Тя е най-разпространената форма на дерматомикозно заболяване у човека и животните, причинявано от гъби от рода Trichophyton.
Между многото видове от този род са известни такива, които паразитират само върху човека или само върху животните, или пък върху човека и животните едновременно.
При трихофитията се нападат кожата, косата и ноктите, по-рядко вътрешните органи. Заболяването протича най-типично при децата, при възрастните то приема хронична, нетипична форма. На главата се образуват плешиви петна 0,5-1 см в диаметър с побеляла от лющене кожа. Наред с това съществува фурункулозна форма на болестта, когато се образуват подутини, запълнени с гнойно съдържание; при натискане гнойта излиза през фоликулите на космите. Това често се съпровожда от обща потиснатост на организма, проявяваща се в главоболие, слабост, повишаване на температурата до 38-39°С. Заболяването продължава от няколко седмици до 2-3 месеца. При оздравяване се образуват ръбове, които пречат на по-нататъшния растеж на косата. Към този тип се отнася също така заболяването на фоликулите на брадата и мустаците. Заразяването на главата с трихофития често се съпровожда и от поражения на гладката кожа. Но заболявания на гладката кожа се срещат и самостоятелно. Те се характеризират е образуване на мехурчета, които след това се покриват с жълтеникави корички.
Между възрастните тази форма в хронично състояние се среща предимно у жените.
Описаните форми на трихофития доста често се придружават и от трихофития на ноктите. Това продължително заболяване на ръцете, по-рядко на краката се характеризира е появяване на едно или няколко сивкави петна във връхната част на нокътя, които с течение на времето се увеличават и изменят цвета, формата и консистенцията на нокътя. Нокътят става грапав, рехав и ронлив.
Когато от трихофития е заразена косата, характерна е наличността на едва показващи се над повърхността на кожата белезникаво сивкави остатъци от косми с дължина от 2 до 4 мм; понякога тези остатъци се забелязват като черна точка в центъра на фоликула на косъма. Болният косъм може да бъде превит и в такъв вид лежи в люспицата или е потопен във възпаления фоликул. В зависимост от вида на причинителя поразеният косъм или изцяло е запълнен със спорите на гъбата, разположени в правилни редове, или пък спори се наблюдават и вътре, и отвън по косъма.
Микроспориоза. Микроспориозата се отнася към широко разпространените дерматомикози, предизвиквани от гъби от рода Microsporium, и се среща предимно у децата до 13 – 15-годишна възраст, тъй като с настъпването на половата зрелост заболяването обикновено изчезва само по себе си.
Една част от видовете Microsporium е специализирана само по човека, други се срещат само по животните, а някои, като например М. ianosum, са способни да нападат и човека, и животните. Човек се заразява с микроспория от домашните животни, особено от котките и кучетата.
Заболяването се отличава с висока контагиозност. Микроспорията поразява окосмената и гладката кожа, по-рядко ноктите. При поразяване на окосмената част на главата се наблюдават 1-2 големи огнища на лющене от по 2-3 до 10 см в диаметър и няколко по-малки близо около тях. Както и при трихофитията, поразените косми като пънчета стърчат в оголените огнища, но тук те са малко по-дълги, с 3-6 мм височина. Спорите на причинителя в болните косми се наблюдават само в основата им отвън. В оплешивелите участъци и в ноктите гъбата се намира във вид на мицелни хифи.
При възрастните се напада предимно гладката кожа. При това се образуват мехурчета, разположени в концентрични кръгове върху почервенялото петно. Впоследствие мехурчетата засъхват и на тяхно място се появяват повърхностни корички и лющещи се червени петна с диаметър 1-2 см.
Фавус (кел). Това е дерматомикозно заболяване на гладката кожа, косата и ноктите, по-рядко на вътрешните органи и тогава е със смъртен изход. Предизвиква се от гъби от рода Achcricn у децата и възрастните. Заболяването продължава години, дори десетилетия, понякога от ранно детство до дълбока старост.
Видовете Achorion са специализирани по отношение на човека и животните. При човека болестта се предизвиква от Ach. Schonleini, при гризачите, конете и птиците причинителите са други.
Причинителят на фавуса (кела) по човека не се отличава с голяма вирулентност, а заболяването от него – с голяма контагиозност.
Най-характерен признак на кела по човека и животните са блюдцеобразните, жълти, доста плътни щитчета (струпеи), които възникват по главата, гладката кожа и ноктите. Първоначално тези струпеи имат големина на главичка па топлийка и бледо жълтеникав цвят. Впоследствие, като се разрастват, те достигат 1,5 см в диаметър. Струпеите трудно се отделят от огнищата на поражение във вид на рехави парченца, като откриват язвена повърхност. Понякога около тях се образува тесен възпалителен ръб. Струпеите издават неприятен мирис на мишки, който се обуславя не от причинителя на кела, а от други микроорганизми, които се заселват върху тях.
Косата при кела е рядка, белезникава, суха и доста дълга, тъй като не се чупи, а пада изцяло. В местата на образуване на ръбове кожата е тънка, гладка, блестяща; растежът на коса върху нея спира и оплешивяването става трайно.
Келът по окосмената част на главата обикновено се придружава от увеличаване на шийните лимфатични възли, които понякога съдържат причинителя на болестта.
Върху гладката кожа келът се среща както по откритите, така и по покритите части на тялото във bi д на червеникави петна, по чиито краища се появяват мехурчета, образувани върху плътна основа; след сливането на мехурчетата се получават струпеи.
Поразените от кел нокти по външен вид напомнят картината на заразяване от трихофития.
Понякога келът може да напада и вътрешните органи, а също така костите и централната нервна система. Тази форма
на болестта обикновено завършва със смърт, тъй като у болния се наблюдава изтощаване, повишена температура и явление на интоксикация.
Борба срещу дерматомикозите. Голямо значение в борбата срещу дерматомикозите имат профилактичните мероприятия, свеждащи се до установяване на необходимия санитарен ред както в личния бит, така и в обществените места, по-специално във фризьорските и бръснарските салони, баните, душовите кабинки и ваните за общо ползване, на стадионите при използването на спортен инвентар, дрехи, шапки и обувки.
За унищожаване на гъбите в заразения материал е достатъчно кратковременно изваряване; при 80°С те загиват в продължение на 5-7 минути, а при 75° след 30 минути.
Минералните киселини не убиват гъбите в инфектирания материал. Живакът, салициловата и бензоената киселина, а също формалинът, обратно, са доста добри фунгицидни (противогъбни) средства. На гъбите действат ефикасно рентгеновите и ултравиолетовите лъчи; лъчите от живачно-кварцовата лампа ги убиват в сухо състояние както в културите, така и в заразения материал в продължение на 30 минути, а когато същите гъби се намират в течност – след 3-5 минути.
Колкото се отнася до начините на лекуване на заболелите от дерматомикоза, интересуващите се могат да използват специални ръководства. В борбата с дерматомикозите е ефикасен например гризеофулвинът, който е антибиотик от гъбен произход.
В Съветския съюз борбата срещу тези заболявания е поставена на здрава основа. Създадени са специални микологични клиники, стационари, диспансери и пунктове, провежда се голяма профилактична дейност и безплатно лечение.
Млечница (кандидоза, кандидомикоза, монилиоза, coop).
Това заболяване е известно при човека, селскостопанските животни и птици. От животните заболяват предимно прасетата, телетата и кончетата в бозайния период, а също така младите птици. Човек е възприемчив към тази болест предимно в кърмаческа възраст.
Причинител на заболяването е широко разпространената в природата гъба Oidium (Endomyces, Candida) albicans-Същността на заболяването се свежда до поразяване на устната кухина от гъбата, в резултат на което първоначално се появява рязка хиперемия (почервеняване) на лигавицата, след което по езика и вътрешната страна на бузите се образуват белезникави налепи (колониите на гъбата), които по външен вид напомнят късчета пресечено мляко. Налепите се срастват с лигавицата, от която се отлепват само заедно с клетки от епитела, в резултат, на което се откриват язвички с малки кръвоизливи. Болестта напада предимно заслабнали деца в ранна възраст, а също така възрастни, болни от диабет, рак или остра форма на туберкулоза. Предразполагащи фактори освен това са недостигът на слюнка и вследствие на това – сухостта на устата, повреждането на лигавицата на устата и пр. При тежки случаи на протичане млечницата се разпространява и върху лигавицата на хранопровода, стомаха и дихателните пътища, във връзка с което се затрудняват гълтането и дишането. Тези обстоятелства от своя страна могат да предизвикат възпаление на белите дробове, на средното ухо и дори на кожата.
В борбата срещу млечницата естествено голямо значение има стриктното спазване на чистотата на съдовете и кухненските прибори, на бибероните, шишетата за хранене на кърмачета и пр. Лекуването се свежда до често намокряне на устната кухина, до изплакване, промиване или внимателно намазване с разтвор от хлебна сода, боракс и други вещества. При това не се препоръчва да се изтрива устата на децата нито преди, нито след кърменето.
Псевдотуберкулоза. Между патогенните за човека и животните видове гъби най-широко разпространение и вредоносно действие има плесеновата гъба Aspergillus fumigatus. Тя е известна като причинител на така наречената псевдотуберкулоза по кокошките и пуйките. Заразените с нея домашни птици стават отпуснати, губят апетита си, вследствие на което отслабват и често страдат от диария. Гребенът (м при това потъмнява, може да се появи лигав секрет от носа, хрипове при дишане. Тази болест е особено опасна за младите животни.
В борбата срещу псевдотуберкулозата най-ефикасни са профилактичните мероприятия. Известен е случай, когато пилета заболели масово в резултат на това, че гнездата им били направени от отпадъци от захарна тръстика, която била силно заразена с тази плесен.
От псевдотуберкулоза, предизвикана от същия причинител, боледуват и бозайниците. Така описан е случай на загиване на 8-седмично теле от тази болест.
Псевдотуберкулозата при човека е твърде сходна с истинската туберкулоза: също така се появява кашлица с храчки кръв, трескаво състояние. При това заболяването продължава десетилетия, като трудно се поддава на лекуване.
Наред със заболяването на вътрешните органи Asp. fu. migatus предизвиква отомикози (възпалителни процеси в ушите), които се придружават с шум, сърбеж и болки в ушите, а понякога с виене на свят и кашлица. В ушните миди в някои случаи се образуват мицелни тапички. В резултат на отомикозите се наблюдава частична или пълна загуба на слуха.
Каменно пило при пчелите. Аспергилозата по пилото от всички възрасти и по възрастните пчели се предизвиква от гъбата Aspergillus flavus, по-рядко от Asp. fumigatus или Asp. niger, които освен че пронизват тялото на насекомото със своите хифи, действат още и с токсините си. Тези гъби са патогенни и за копринената пеперуда, а понякога и за човека.
Най-често страда пилото на пчелите в ларвния стадий. Ларвите 1-2 дни след заразяването се покриват откъм главата с бял налеп от плесен, като че ли се обвиват с допълнителна обвивка. С появяване на спороношение у гъбите ларвите стават жълтеникаво зеленикави или черни.
Вследствие на това, че влагата, намираща се в ларвите или какавидите, се поглъща от мицела на плесента, те придобиват сух каменист вид, откъдето произлиза и названието на болестта. Сухите мъртви ларви свободно лежат в килийките на питите.
Заболелите възрастни пчели стават слаби, немогат да се задържат върху стените на кошерите и питите, падат и скоро загиват в кошера или извън него. Най-често те изпълзяват вън от кошера. Ако се стисне с пръсти коремчето на загинала пчела, усеща се неговото втвърдяване, което става още по-силно доловимо няколко часа след смъртта на пчелата. Тъй като на повърхността на поразеното насекомо гъбата образува своите спороношения, загиналите пчели са източник на по-нататъшно заразяване.
Посочените видове гъби като сапрофити, широко разпространени в природата по най-разнообразни субстрати, лесно може да бъдат пренесени в здравите кошери от самите пчели, особено през периода на масовото събиране на прашец.
Заболяването обикновено се развива в слабите семейства при висока влажност, при недостатъчно затопляне и осигуряване с храна в края на зимата и през пролетта. Ето защо кошерите трябва да се поставят на сухи места, открити за слънцето; пчелните семейства трябва да бъдат силни.
В случай на проява на заболяването от болните семейства се отстраняват питите с поразено пило и питите, покрити с плесен. Извършва се също така подмяна на затоплящите материали, ако те са влажни.
Тъй като спорите на гъбите при всички тези моменти лесно се разсейват, трябва да се внимава да не се разпространява инфекцията, която може да стане вредна и за здравето на човека. Ето защо, за да се избегне попадането на спори на гъбите върху лигавицата на носа и устата, препоръчва се да се слага влажна марлена превръзка.
Методи на лекуване на заболелите пчели засега не са разработени.

Чайна гъба. По форма и отчасти по консистенция и окраска чайната гъба прилича на медуза. Тя се използва доста широко за приготвянето на приятно сладникаво-кисело, леко алкохолно и газирано питие. За получаването на такова питие тази гъба се поставя в отвара от чай, към която е добавена захар.
Чайната гъба е известна също така под названията „манджурска“, „японска“ и „морска“. Първоначално тя е била описана като Meduscmyces Gisevii и е била призната като нов за науката вид от ново установен ред гъби. Впоследствие се изяснило, че тялото на тази гъба представлява не само мицел на самата гъба, но и струпване, зооглей, на оцетно-киселата бактерия Bacterium xylinum.
Колонията на чайната гъба без вреда може да бъде разделена в напречна или в хоризонтална посока на няколко парчета, всяко от които в сладък чай отново се разраства доста бързо.
Оказало се, че гъбният компонент на този сложен „организъм“ съвсем не е нов вид, а се отнася към групата на дрождоподобните гъби, най-често към родовете Torulopsis и Mycoderma, а понякога и към рода на истинските дрожди – Saccharcmyces.
Първоначално сладкият вкус на културалната течност (подсладения чай) се изменя във възкисел под действието на двата компонента на колонията, т. е. на гъбата и бактерията. Гъбата предизвиква ферментацията на захарта в спирт и въглероден двуокис, а бактерията превръща спирта в оцетна киселина.
При изучаване на терапевтичните свойства на културалната течност на чайната гъба било изяснено, че нейният гъбен компонент образува антибиотика бактерицидни, който може да се използва в хуманната и ветеринарната медицина срещу дизентерията у човека и колибацилозата при телетата и агнетата. Той е ефикасен и за заздравяването на раневи инфекции.
Най-голяма антибиотична активност културалната течност на чайната гъба има при 5% съдържание на захар, температура 25-30°С и начална киселинност (рН) 5,0-6,0, за което се препоръчва в началото течността да се подкисели с оцет. Най-висока точка на активност на стойката достига на 7-то – 8-то денонощие от началото на култивирането на гъбата в течността. Антибиотичното начало на чайната гъба е термостабилно, не се разрушава, като му се действа с температура 100°С в продължение на 1 час. Жизнените функции на гъбата се потискат при силно осветяване и ниска температура, растежът й през пролетта и лятото е по-интензивен, отколкото през зимата и есента.
Чага. Гъбата чага – Inonotus obliquus – представлява безплоден стадий на праханова гъба във вид на тъмнокафяви, разпукващи се на повърхността и леко ронещи се буци и нарасти с големина на юмрук и повече. Расте обикновено върху живите брези, по-рядко върху трепетликата или калината. Отварата от чага понякога се използва като сурогат на кафето или чая. За тази цел гъбата се събира и се изсушава, а след това се смила.
На тази гъба по-рано е приписвано целебно свойство по отношение на злокачествените тумори. Още през XVII век съгласно запазените летописи тази брезова гъба е използване като лечебно средство, по-специално с нея е лекуван от рак на устната Владимир Мономах. Има сведения за използване на чагата от населението на северните райони от европейската част на СССР и на Сибир за лекуване на стомашно-чревни заболявания. В медицинската литература се споменават два случая за излекуване на рак с помощта на чагата.
Специално проведените изследвания обаче са показали, че тя не оказва специфично противораково въздействие върху човешкия организъм. Въпреки това е установено, че отварата от тази гъба при системна употреба влияе общо стимулиращо и тонизиращо, а тъй като освен това притежава силна радиоактивност и антибиотични свойства по отношение на много микроорганизми, тя намалява например вредата от някои гъбни болести по растенията, лекува у хората гастрити, съществено облекчава страданията при занемарени форми на рака; чрез опити при животните е установено, че препарат от гъбата спомага за резорбиране на злокачествени тумори в ранните фази на развитие.
Във връзка с общото тонизиращо действие на отварата от гъбата чага върху човешкия организъм фармацевтите съвместно с миколозите от Ботаническия институт при АН на СССР са приготвили препарата „БИН-чага“, който се продава в аптеките и представлява концентриран екстракт от тази гъба.
Дрожди.Общоизвестно е, че дрождите, използвани в цяла редица отрасли на хранителната промишленост, сами по себе си са твърде хранителни, тъй като съдържат белтъчини, въглехидрати, мазнини и витамини. Подхранването на опитни мишки със специални препарати от дрожди увеличавало продължителността на живота им толкова, че след умиране на контролните животни опитните давали още приплод.
Не случайно пивните дрожди са лечебно средство. Ценните хранителни и фуражни свойства на различните видове дрожди отдавна привличат вниманието на човека. Така хидролизните дрожди, като източник на белтъчини и фактор за увеличаване продуктивността на животните, се използват в птицевъдството. Фуражни дрожди се включват в дажбата на прасетата и при угояването на свинете. Те спомагат също така и за повишаване на млеконадоя при кравите.
За фуражни цели се използват дрождите, прилагани не само в хидролизното, но и в сулфитно-спиртното производство. При това за отглеждането им не са необходими специални и скъпо струващи хранителни среди, а може да се използват отпадъци от различни производства, като меласа от захародобивното производство, спиртоварска меласова каша, някои промишлени води и пр. Например за предизвикване ферментацията на меласата се използва дрождо-подобната гъба Torulopsis utilis. Тази гъба в процеса на жизнената си дейност интензивно отделя плодови естери.

Към не ядливите се отнасят различни видове гуглести гъби, които, макар да са в една или друга степен хранителни, имат неприятен вкус или отблъскващ мирис. Към тях се числят няколко вида, които имат горчив (лютив) вкус или са в известна степен дори отровни, защото могат да предизвикват отравяния, съпровождани от стомашно-чревни разстройства, повръщане и обща слабост. Такива гъби се наричат още „съмнителни“. Типични представители на не ядливите гъби са горчивката (Boletus felleus), много сходна с манатарката, поради което се нарича още „лъжлива манатарка“, серножълтата лъжепънчушка, тухлено червената лъжепънчушка, елшовата огневка, пиперената гъба, сиво розовата млечница и някои други. Към истинските отровни гъби се отнасят онези, чието използване като храна предизвиква остри отравяния, често завършващи със смърт. Общият брой на отровните гъби, които се срещат в СССР, не е голям. По-долу се дава описание на някои от тях.
Зелена мухоморка – Amanita phalloides. В най-млада възраст гъбата е обвита в общо бяло покривало, което при по-нататъшния й растеж се разкъсва, при това неговата долна част остава в основата на пънчето (крачето) във вид на чашка, или торбичка (волва), а върху шапката – във вид на единични бели парцалчета или брадавички, които понякога изцяло отсъстват. Гуглата (шапката) първоначално е изпъкнала, а по-късно – плоска, 4-10 см в диаметър, със зеленикав или жълтеникав цвят, понякога с бледо маслинен оттенък и в центъра малко по-тъмна. При младите гъби пластинките (ламелите) са покрити с бяла ципа, или покривало (було), която впоследствие се запазва върху пънчето във вид на бял увиснал широк пръстен. Пластинките са гъсти, свободни, бели и не изменят цвета си. Пънчето е бяло, 8 – 12 х 1 – 2 см, нагоре изтъняващо, с пръстен, а при новата с бяла волва. Месото е бяло, под ножицата на гуглата понякога леко зеленикаво, на вкус сладникаво. Гъбата расте в широколистните и иглолистните гори от юли до септември. Тя е смъртно отровна.
Първите признаци на отравяне с тази гъба се появяват 10-12, а понякога 30 часа след поемането й като храна и се изразяват в главоболие, виене на свят, нарушение на нормалното зрение и безпокойно състояние. Болният усеща, силна жажда, пареща болка в стомаха, конвулсии в крайниците. След това настъпват холероподобни пристъпи във вид на повръщане и силно разстройство. Урината при това e тъмна и в малко количество. Силни болки се усещат в черния дроб, особено при натискане. Появява се обилна пот крайниците изстиват, пулсът отслабва, температурата спада до 36-35°С. След няколко часа пристъпите затихват, но 2 часа по-късно отново се възобновяват, болният се изтощава изпада в безсъзнание, пулсът му става едва доловим и не правилен, а след ден-два настъпва смърт. Понякога болезненото състояние продължава 4-6 дни, но почти винаги болестта завършва със смърт, само в редки случаи се наблюдава бавно оздравяване.
Освен холерната форма болестта може да приеме адинамична (неподвижна) форма, при която болният губи способ пост да се движи, летаргична (сънна), менингитна, коматозна (безсъзнание) и конвулсивна форма. Понякога отравянето се придружава от хемолиза (разтваряне на кръвните клетки и кръвоизлив).
Главното отровно вещество, което се съдържа в зелената мухоморка и предизвиква отравяне, е фалоидинът. Той запазва своята токсичност дори след двадесетминутно варене при температура 100°С и не се разтваря при това във вода, като се запазва в гъбните тъкани. Активността на фалоидина значително отслабва, когато му се действа с основа.
Лекуването на човека при отравяне със зелена мухоморка за съжаление не дава надеждни резултати, тъй като към момента на проявяване на признаците на отравяне токсинът на гъбата успява вече да проникне в кръвта на болния и премахването му оттам е невъзможно. Целесъобразно е все пак в такива случаи да се направят солени и маслени клизми, да се даде рициново масло и да се вкарат венозно физиологичен разтвор и гликоза. Необходимо е също така да се поддържа дейността на кръвоносната система чрез кофеин и други средства.
Лимонено жълта мухоморка – Amanita mappa. Сходна е със зелената мухоморка, но се отличава от нея по сраснатото с пънчето влагалище и по значителното количество бели парцалчета по повърхността на гуглата. Расте в иглолистните и широколистните гори върху песъчлива почва от август до октомври. Не по-малко отровна е от червената мухоморка.
Червена мухоморка – Amanita muscaria. Гуглата й първоначално е почти кълбовидна, след това – полукълбовидна, а на края почти плоско разпростряна, яркочервена, оранжева или жълта, 5-20 см.в диаметър, по края понякога ръбеста, с бели или слабо жълтеникави и неправилно закръглени брадавички, които от силните дъждове впоследствие изчезват. Пластинките са бели, свободни, със застаряването леко пожълтяващи. Пънчето е цилиндрично, долу издуто, бяло, 10-20×1,5-3 см, в горната част с широк бял увиснал пръстен, в долната част клубеновидното му надебеление е покрито с бели концентрични ръбове (остатъци от пълното покривало). Месото е бяло, под кожицата на гуглата жълто или червено, без мирис, със слабо сладникав вкус.
Червената мухоморка е широко разпространена гъба, расте в иглолистните, смесените и брезовите гори от юли до октомври. С бора, смърча и брезата образува микориза. По-слабо отровна е от зелената мухоморка.
Червената мухоморка оказва токсично действие върху организма на човека вследствие главно на съдържащия се в нейните тъкани алкалоид мускарин. Признаците на отравяне на човека с тази гъба първоначално се изразяват в силно опиянение. Около един-два часа след употребата на гъбата като храна започват повръщане и диария, придружени от главоболие, шум в ушите, виене на свят, болки в стомаха и студена пот. Скоро настъпва трескаво състояние. В зависимост от индивидуалните особености на организма ходът на болестта може да приеме различни форми: понякога се наблюдава конвулсивна (със спазми), предимно при децата, коматозна (с безсъзнание), хипнотична (със сън). Състоянието на опиянение продължава няколко часа, след което болният заспива, а като се събуди след известно време, чувства се вече по-добре. Пълно оздравяване настъпва след 2-3 дни. Смърт при отравянето настъпва рядко и само при употреба на гъбата в голямо количество, в случаите на общо отслабване на организма при старците или на усложнения – при децата и лицата, страдащи от болести на сърцето или бъбреците.
Лечението се състои главно в очистване на стомаха и червата от отровата. За успокояване и поддържане дейността на сърцето на болните се дава калиев бромид.
Към отровните гъби се отнасят още няколко вида мухоморки, между които пантерката (Amanita pantherina), пурпурната мухоморка (A. porphyria), бялата леплива мухоморка (A. virosa), сиво кафявата мухоморка (A. aspera) и др.
Към отровните гъби се отнася опаката гъба, или ентоломата (Entloma lividum). При неправилна употреба за храна може да бъде отровен и лъжливият трюфел (Scleroderma aurantium, Scl. vuJgare), а също така мръчкулите и бучките. В тъканите на мръчкулите и бучките се съдържа хелвелена киселина, която предизвиква! доста силни признаци на отравяне, свеждащи се до хемолиза на кръвта и нарушаване дейността на бъбреците.
За да се използват за храна, тези гъби трябва предварително да се изварят или да се обработят с вряла вода, след което водата да се хвърли. В случая се препоръчва гъбите да се нарежат на части и да се пуснат за 5-7 минути във вряща вода или да се залеят с вряла вода, в която да постоят захлупени 10 минути. Тъй като хелвелената киселина е разтворима в гореща вода, след изливането на водата и отцеждането й от гъбите мръчкулите и бучките стават безвредни. Освен това при приготвянето на храна от пресни мръчкули и бучки след обработката им с вряла вода се препоръчва те да се варят и да се пържат по-продължително време, отколкото другите гъби. Изсушените мръчкули и бучки са безвредни.
Отравянето с гъби обикновено се съпровожда от повръщане. Ако повръщане липсва, то трябва да се предизвика. За целта на болния се дава да изпие голямо количество течност (чай или топла солена вода). След повръщането му се дава вода със ситно стрити дървени въглища (една чаена лъжичка прах се разбърква в чаша вода). Дървените въглища поглъщат отровните вещества и с това пречат на проникването им в организма.
Когато има конвулсии или изстиване на краката, върху тях се поставя грейка, като при това не се дава на отровения да заспи. Ако отровеният е силно възбуден, слага се да легне и на главата му се поставя студен компрес. След като на болния се окаже първа помощ, трябва веднага да се повика лекар.

Гъбите растат навсякъде; те може да се намерят на полето и в гората, в пустините и в планините, в почвата и във водата. Техните зачатъци – спорите – в огромни количества витаят във въздуха, понякога въздушните течения ги издигат на 10 км и повече височина и ги отнасят на стотици километри.
При изследването с балони-сонди на разредената надоблачна атмосфера, пронизвана от мощни космични лъчи, на височина 33 000 м били установени спори на бактерии и плесенови гъби.
Ако стерилно петриево блюдо с хранителна среда се подържи открито няколко минути при всякаква обстановка, на повърхността на хранителната среда заедно с частиците прах и бактериите ще полепнат и микроскопично малките спори на много гъби, които след известно време ще се развият в забележима с невъоръжено око гъбичина-памуко-образни или кадифени възглавничковидни или плоски колонии с различен цвят и големина до няколко сантиметра в диаметър. В помещенията, особено в промишлените (текстилни и други) замърсеността на въздуха с гъбни спори, разбира се, е по-голяма, отколкото на открито и особено високо в планините.
Спорите на гъбите, обитаващи почвата, заедно с праха се разнасят от вятъра и попадат във водоемите, върху храната, в дихателните органи и върху кожната покривка на човека и животните, по повърхността на различни растения. При това те могат да предизвикат различни заболявания.
На много от нас се е случвало да наблюдават плесенясали продукти – хляб, консерви, мляко, кашкавал и др., понякога дори мастило, – или пък покрити с тъмни петна стени във влажна квартира. Всички тези плесени са гъби.
„Въздишащото“ хлебно тесто, ферментиращата бирена мъст или „врящата“ скорбялна маса, към които е прибавена мая – всичко това са прояви на жизнената дейност на присъстващите там гъби, тъй като маята съдържа дрожди, а дрождите са гъби.
Известни са случаи на развитие на плесенова гъба на повърхността на концентрирана сярна киселина, в изтичащия от стъблените рани дървесен сок и смола.
Изобщо гъбите обитават навсякъде. Трудно е да се посочи място на земята, където гъбите да не намерят условия за развитието си. Те са разпространени от зад полярните области до знойните тропици. Известни са във всички части на света.
Не е изключена възможността дори на Марс и Венера, където температурните условия и атмосферното налягане отговарят на изискванията на живите същества, сред другите низши растения да се срещат и гъби.
Днес е трудно да се намери отрасъл на народното стопанство, в който гъбите да не играят в една или друга степен отрицателна или положителна роля. За това спомага не само тяхното широко разпространение, но и изключителната им издръжливост. Така лабораторните опити са показали, че дрождите издържат налягане от 8000 атм. Различните видове лъчения, десетки и стотици пъти превишаващи смъртоносните дози за някои топлокръвни животни, се оказват неефикасни в борбата срещу редица вредни гъби. При лабораторни условия спорите на хербаризираните образци от гъби не губят своята жизнеспособност в отделни случаи до 20 и повече години.
Гъбите – това са гиганти, които превишават понякога дори най-едрите дини, а в отделни случаи достигат до един метър в диаметър, това са и извънредно дребни, почти невидими организми, които може да се различат само под микроскоп и се забелязват с просто око само когато е струпана маса от мицел или спори.
Гъбите – това са особен тип растения (Fungi), несъдържащи хлорофил, поради което те обикновено нямат зелен цвят и са неспособни самостоятелно (подобно на висшите цветни растения, папратите, мъховете и водораслите) да усвояват въглероден двуокис от въздуха и да създават нужните им хранителни вещества. Или, както казват учените, те не са автотрофи, а хетеротрофи.
В процеса на еволюцията хетеротрофите са се приспособили да усвояват готови органични съединения, както животните, които също се хранят за сметка на вещества, съдържащи, се в растенията или животните.
Хетеротрофните растения, които се хранят с вещества от мъртви организми, се наричат сапрофитни, а за сметка на живи организми – паразити.
Между гъбите също има сапрофитни и паразити. Рязка граница между тези категории обаче няма. Известни са много видове гъби, които, като прекарват част от жизнения си цикъл в паразитно състояние, го завършват сапрофитно или може да бъдат култивирани извън живия организъм, върху изкуствени хранителни среди (факултативни сапрофитни), и обратно, първоначално сапрофитни, някои гъби могат да преминават към паразитен начин на живот (факултативни паразити). Те също лесно се отглеждат върху изкуствени хранителни среди. Съществуват обаче и така наречените облигатни паразити, (пълни паразити) които не могат да се развиват извън нападнатия от тях организъм.

В наши дни съставът на гъбните болести по културните растения е изучен достатъчно пълно, в резултат, на което стана известно, че всеки вид растение може да се напада от няколко десетки паразитни гъби.
Най-широко разпространени типове гъбни болести са увяхването, гниенето (на корени, съцветия, плодове, клубени кореноплоди и т. н.), подутините, туморите, уродливостта, вджуджеността, пустулите, налепите, язвите, листните петна и пр.
Не всички болести по растенията са в еднаква степен вредоносни. Така увяхването вследствие на проникване на гъбата в растението и на последващото запушване на проводящите съдове от нея или пък увяхването в резултат на поразяване на корените и кореновата шийка, които довеждат до гибел (изсъхване) на цялото растение, е по-вредоносно, отколкото например напетняването, характеризиращо се с образуването на отделни некротични (умъртвени) участъци върху листната петура.
Явлението увяхване, причинено от паразитни гъби, се среща не само при едногодишни тревисти растения, но и при многогодишни, включително и при дървесни растения, като лимона, овощните дървета, бряста, дъба и пр. Обаче и петната при силна степен на нападение могат да предизвикат преждевременно изсъхване и окапване на листата, което от своя страна води до силно изтощаване, а понякога и до загиване на растенията.
Приблизително същите са последствията при нападение на растенията от ръжди, които образуват по нападнатите места своеобразни купчинки от спори, наречени сори.
Макар че главните не нападат цялото растение, а отделни негови органи, икономическата вреда от тях може да бъде равностойна на вредата от общото увяхване, тъй като в повечето случаи те поразяват генеративните органи (семената или класовете изцяло), заради които именно се отглеждат житните растения.
Когато житните са нападнати от главни, вместо зърна и клас се образува прашеста саждива маса от хламидоспорите на паразита, обвити при някои житни в обща обвивка. При нападение на царевицата от обикновена или мехуреста главня (Ustilago zeae) по различните й органи се образуват едри тумори, понякога достигащи размерите на детска глава и впоследствие изцяло запълнени с черна маса от спори.
Пример за налепи върху поразените от гъби части на растенията е струпясването по ябълката или крушата. То поражда тъмно маслени петнисти налепи по листата и плодовете, от които не само се намалява стоковата ценност на плодовете, но много често се предизвиква тяхното деформиране и напукване. Гъбите, причинители на брашнести мани и на мани, предизвикват образуването на бели налепи по нападнатите растения.
На всички е известна болестта прашеста краста по картофените клубени, причиняваща изпъкнали прашести язви, които не само намаляват стоковата ценност на клубените, но и представляват „врата на инфекцията“, т. е. през тях проникват във вътрешността на клубена причинители на бактерийно (мокро) и гъбно (сухо) гниене.
Гушата по зелето и другите кръстоцветни култури (Plasmc-diophora brassicae), а така също ракът по картофите (Synchyt-rium endcbioticum) предизвикват появяването на доста едри нарасти по корените и клубените, които довеждат до загниването на нападнатите органи и във връзка с това до рязко потискане на развитието н дори до загиване на болните растения (фиг. 6).
Пример за уродливост на растенията е болестта „изкривяване на боровите леторасти“ в резултат на заразяването на фиданките с ръждавичната гъба Mehmpsora pinitcrqra, която преминава върху бора от трепетликата.
Някои гъбни паразити могат да предизвикват едновременно различни болести у растенията. Така причинителят на хелминтоспориозата по пшеницата (Helminthcspcrium sativum) може да причинява кореново гниене, белокласица, кафяви листни петна, саждив налеп по класовете и „черен зародиш“ на семената, фитофтората по картофите и доматите (Phytophthora infestans) – листни петна и гниене на плодовете и клубените. Обратно, едно и също заболяване на един и същ вид растения понякога може да се причинява от различни гъби. Дебър пример за това е „сеченето“ на пониците на захарното цвекло, в числото на причинителите, на което се наброяват 6-7 вида гъби от различни родове. Често това заболяване има комплексен характер.
В години на масово и силно развитие (години на епифитотии) болестите по растенията са били бич за земеделието – унищожавали добивите и донасяли бедствия на народите.
Особено големи са били опустошенията, предизвикани or маната по картофите в Ирландия през периода 1845-1847 г.
В Съветския съюз с неговото едро социалистическо селско стопанство борбата срещу неприятелите и болестите по селскостопанските култури се води планомерно и днес масови избухвания на болести по растенията не се наблюдават. В отделни години обаче, при особено благоприятни за развитието на паразитите условия, понякога възникват епифитотии на болести по културните растения.
Така например Далечният Изток, характеризиращ се с влажно и топло лято, си остава зона на периодични избухвания на заболяване от мана по картофите и доматите, на линейна ръжда и фузариоза (“пиян хляб“) по протегната пшеница и на някои други болести, които рязко намаляват, а в отделни случаи изцяло погубват реколтата.
През 1956 г. в колхоза „Красньй октябрь“, Амурска област авторът беше свидетел на такова силно нападение на стъблата и класовете на пролетната пшеница от линейна ръжда, че нея дори не я жънаха, тъй като класовете бяха изцяло празни.

Гъбите, както и останалите живи същества, са приспособени към околните условия.
Животът им при несходни условия, в различни географски зони и върху различни субстрати е станал причина за възникването на вътрешновидови форми в рамките на един вид. Съществуват екологични, географски, специализирани и други форми. Най-голямо практическо значение има формите, приспособени да паразитират върху растения от определени родове или видове. При това формата на един вид гъба, нападаща например пшеницата, не е в състояние да заразява овеса или обратно. Това се използва от човека за създаване на рационални сеитбообращения и редувания на културите. В рамките на специализираните форми има освен това физиологични раси, приспособени да заразяват само определени сортове културни растения. Във връзка с това възниква необходимостта отново да се създава устойчив, към дадена раса сорт или периодически да се заменят неустойчивите сортове с устойчиви.
Възникването на нови форми при някои гъби се подпомага от наличността при тях на хетероталичен полов процес, при който е възможно естествено кръстосване на рязко различни по своите свойства форми гъби от един вид и възникването в резултат на това на хибриди, отличаващи се от изходните родителски форми със своята способност да заразяват растенията.
При несъвършените гъби, повечето от които напълно са загубили възможността си за полово размножаване, половият процес като че ли се замества от явлението хетерокариозис, т. е. от своеобразна вегетативна хибридизация, при която става срастване на клетките от хифите на различните форми гъби и дори смесване на съдържащата се в тях протоплазма, без при това да настъпва сливане на ядрата (кариогамия). По това обстоятелство хетерокариозисът се отличава от половия процес. В резултат на хетерокариозиса обаче също възникват нови форми гъби.
При гъбите са известни още мутации (резки внезапни изменения), които възникват под влияние на някакви силно действащи фактори (слънчево или ултравиолетово облъчване, третиране с някои химични реактиви и т. н.). Образуващите се при това мутанти гъби съществено се отличават по свойствата си от изходните форми и възникналите нови свойства се унаследяват в поколенията.
Най-сетне за всички гъби е свойствена в една или друга степен адаптация, т. е. постепенно привикване, бавно приспособяване към нови условия (екологични, към нови видове и сортове растения, към фунгициди и т. н.), вследствие на което също се създават форми гъби с нови свойства, които се затвърдяват в потомството.
Обратно, някои от ново образувалите се форми постепенно умират вследствие на неприспособеността си към околните условия, по силата на което в непрекъснатия ред от гъбни форми се образуват т. нар. хиатуси (разриви, провали). В резултат на тях старите видове като че ли се разпадат на нови, отличаващи се помежду си не само по свойства, но и по морфологични признаци. Тези новообразувани форми често са несъвместими и във физиологично отношение, т. е. не са способни към хибридизация, което заедно с другите критерии е указание, че те принадлежат вече към самостоятелни нови видове.
Всички еволюционни превръщания, с изключение на мутациите, протичат при гъбите обикновено за много дълъг период от време, който понякога се изчислява със стотици и хиляди години. В резултат на това типът гъби в своя състав е претърпял превръщане от най-простите едноклетъчни (а понякога и неклетъчни, от типа на филтруващите се вируси) форми до сложните, по строеж и големи по размери висши гъби.
Едноклетъчните гъби могат да се разглеждат и като начални, най-древни и примитивни ферми, и като резултат от вторично опростяване, свързано с паразитния начин на живот.
Така например много от най-простите фикомицети (гъби-водорасли), в това число и причинителят на гушата по кръстоцветните (Plasmcdicphcra brassicae), са придобили опростена организация във връзка с преминаването им към вътрешно-клетъчен паразитизъм, която достига дотам, че образуват само амебоиди, т. е. голи късчета протоплазма, а след това и спори.

Описание. Шапката 5—20 см в диаметър, първоначално изпъкнала, по-късно плоска, понякога вдлъбната в центъра, сиво кафява до жълто кафява. Повърхността суха, матова, покрита с многобройни, едри, тъмнокафяви, приповдигнати люспи, наредени керемидообразно в концентрични кръгове. Ръбът първоначално подвит навътре, по-късно изправен, неправилно вълнообразен, целокраен или понякога насечен. Месото дебело, твърдо, слабо жилаво, белезникаво до сиво кафяво. Шипчегата на спорообразуващия слой нагъсто разположени, дълги 5—10 мм. тънки, крехки, низбягващи по пън чето, първоначално белезникави, по-късно сиви до сиво кафяви. Спорите почти кръгли, фино брадавичести, кафяви, 5—7 х 5—6 мк. Споровият прашец кафяв. Пън чето 3-8 х 1 — 3 см, плътно, твърдо, цилиндрично, гладко, сиво бяло до кафеникаво. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в иглолистни гори от края на лятото до края на есента (VIII—XI). Вкусови   качества. Добра ядлива  гъба   с приятен  вкус  и гъбен

аромат. Употреба. В свежо състояниие или консервирана само в млада въз­раст (месото на старите екземпляри е жилаво и горчи).

Описание. Плодните тела единични, понякога съединяващи се в осно­вата си по 2—3. Шапката 5—12 см широка, изпъкнала, понякога вдлъбната в центъра, с неправилна форма, бяла, сиво жълта, понякога с яркожълти петна.

Повърхността гола, вълнообразно нагъната, при изсъхване дълбоко неправилно напукана, суха. Ръбът първоначално подвит навътре, по-късно изправен, неправилно вълнообразен, понякога дълбоко насечен. Месото дебело, твърдо, крехко, бяло до жълтеникаво. Тръбичките много къси (1—2 мм), сраснали  помежду си и с месото, низбягващи по пън чето, първоначално бели, по-късно жълтеникави, с фини, закръглени бели пори. Спорите яйцевидни, до почти сферични, гладки, безцветни, 3,5—4,5 х 3—3,5 мк. Споровият прашец бял. Пън чето 3—5 х 1—3 см, плътно, понякога ексцентрично, дори странично разположено спрямо шапката, цилиндрично или стесняващо се към основата, гладко, бяло. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в иглолистни гори в планинските райони от средата на лятото до края на есента(VII—XI), най-често на групи. Вкусови качества. Много добра ядлива гъба с гъбен аромат и вкус на орехи. Месото на старите екземпляри е грубо и слабо горчи. Употреба. В свежо състояние или консервирана само в млада възраст.

Описание. Плодното тяло 10—30 см широко, туфесто, съставено от ня­колко екземпляра с плътно прилепнали или сраснали шапки и сраснали пън чета. Шапката с неправилна форма, първоначално жълтеникава, по-късно жъл­то червеникава до бледо червено кафява. Повърхността суха, гола, при възрастните екземпляри често неправилно напукана. Ръбът слабо подвит навътре, неправилно вълнообразен, понякога дефор­миран, целокраен или насечен.

Месото дебело, твърдо, крехко, бяло. Тръбичките много къси (1—2 мм), низбяващи по пън чето, сраснали помежду си и с месото на шапката, с малки, кръгли пори, белезникави до бледо­розови. Спорите елипсоидни до яйцевидни, гладки, безцветни, 5—6 х 3—4 мк. Спо­ровият прашец белезникав. Пън чето късо, плътно, дебело, белезникаво, с неправилна форма. Местообитание и сезонност. Расте върху почва, сред мъх в иг­лолистни гори в планинските райони от средата на лятото до късна есен (VII—XI), на туфи и самодивски кръгове. Вкусови качества. Добра ядлива гъба с приятен вкус и слаб гъбен аромат. Употреба. В свежо състояние или консервирана, само в млада възраст (старите екземпляри имат грубо и горчиво месо).

Описание. Плодното тяло 10—40(50) см широко, с неправилна форма, съставено от няколко сраснали в основата си екземпляри, с плътно прилепна­ли, разположени една над друга шапки. Шапката с неправилна форма, странично приседнала върху субстрата (без пън че), жълто червеникава, оранжево жълта, сярно жълта, по-късно избледнява­ща до блецо жълта. Повърхността неправилно вълнообразно нагъната, суха, покрита с браш­нест налеп. Ръбът дебел, неправилно вълнообразен, понякога плитко насечен. Месото дебело, при младите екземпляри меко, сочно, по-късно твърдо, ко­жесто, накрая дървенисто, жълтеникаво. Тръбичките дълги до 5 мм, сраснали помежду си и с месото (неотделящи се от него), с фини, първоначално закръглени, по-късно ъгловати жълти пори със зъбчати краища. Спорите яйцевидни, елипсоидни, безцветни 5—7 х 4—5 мк. Споровият пра­шец бледожълт.

Местообитание и сезонност. Расте върху стъблата на живи или мъртви широколистни дървета в гори и овощни градини от средата на пролетта до късна есен (V—XI). Икономически важна паразитна гъба, предизвикваща т. нар. жълто гние­не на дървесината. Вкусови качества. Посредствена ядлива гъба със слабо кисел вкус и гъбен аромат.

Употреба. В свежо състояние, само младите екземпляри.