Всичко за Гъбите

200 гр. синьо сирене, 150 гр. масло, размекнато, 1 ч.л. горчица, 1/2 ч.л. соев сос, 25 – 30 големи печурки, почистени от пънчето, магдано.
Смесете сиренето, маслото, горчицата и соевия сос в купа. Разбъркайте добре. Напълнете гъбите и ги поръсете с накълцан наситно магданоз. Сервирайте след около 4 – 5 часа.

Към не ядливите се отнасят различни видове гуглести гъби, които, макар да са в една или друга степен хранителни, имат неприятен вкус или отблъскващ мирис. Към тях се числят няколко вида, които имат горчив (лютив) вкус или са в известна степен дори отровни, защото могат да предизвикват отравяния, съпровождани от стомашно-чревни разстройства, повръщане и обща слабост. Такива гъби се наричат още „съмнителни“. Типични представители на не ядливите гъби са горчивката (Boletus felleus), много сходна с манатарката, поради което се нарича още „лъжлива манатарка“, серножълтата лъжепънчушка, тухлено червената лъжепънчушка, елшовата огневка, пиперената гъба, сиво розовата млечница и някои други. Към истинските отровни гъби се отнасят онези, чието използване като храна предизвиква остри отравяния, често завършващи със смърт. Общият брой на отровните гъби, които се срещат в СССР, не е голям. По-долу се дава описание на някои от тях.
Зелена мухоморка – Amanita phalloides. В най-млада възраст гъбата е обвита в общо бяло покривало, което при по-нататъшния й растеж се разкъсва, при това неговата долна част остава в основата на пънчето (крачето) във вид на чашка, или торбичка (волва), а върху шапката – във вид на единични бели парцалчета или брадавички, които понякога изцяло отсъстват. Гуглата (шапката) първоначално е изпъкнала, а по-късно – плоска, 4-10 см в диаметър, със зеленикав или жълтеникав цвят, понякога с бледо маслинен оттенък и в центъра малко по-тъмна. При младите гъби пластинките (ламелите) са покрити с бяла ципа, или покривало (було), която впоследствие се запазва върху пънчето във вид на бял увиснал широк пръстен. Пластинките са гъсти, свободни, бели и не изменят цвета си. Пънчето е бяло, 8 – 12 х 1 – 2 см, нагоре изтъняващо, с пръстен, а при новата с бяла волва. Месото е бяло, под ножицата на гуглата понякога леко зеленикаво, на вкус сладникаво. Гъбата расте в широколистните и иглолистните гори от юли до септември. Тя е смъртно отровна.
Първите признаци на отравяне с тази гъба се появяват 10-12, а понякога 30 часа след поемането й като храна и се изразяват в главоболие, виене на свят, нарушение на нормалното зрение и безпокойно състояние. Болният усеща, силна жажда, пареща болка в стомаха, конвулсии в крайниците. След това настъпват холероподобни пристъпи във вид на повръщане и силно разстройство. Урината при това e тъмна и в малко количество. Силни болки се усещат в черния дроб, особено при натискане. Появява се обилна пот крайниците изстиват, пулсът отслабва, температурата спада до 36-35°С. След няколко часа пристъпите затихват, но 2 часа по-късно отново се възобновяват, болният се изтощава изпада в безсъзнание, пулсът му става едва доловим и не правилен, а след ден-два настъпва смърт. Понякога болезненото състояние продължава 4-6 дни, но почти винаги болестта завършва със смърт, само в редки случаи се наблюдава бавно оздравяване.
Освен холерната форма болестта може да приеме адинамична (неподвижна) форма, при която болният губи способ пост да се движи, летаргична (сънна), менингитна, коматозна (безсъзнание) и конвулсивна форма. Понякога отравянето се придружава от хемолиза (разтваряне на кръвните клетки и кръвоизлив).
Главното отровно вещество, което се съдържа в зелената мухоморка и предизвиква отравяне, е фалоидинът. Той запазва своята токсичност дори след двадесетминутно варене при температура 100°С и не се разтваря при това във вода, като се запазва в гъбните тъкани. Активността на фалоидина значително отслабва, когато му се действа с основа.
Лекуването на човека при отравяне със зелена мухоморка за съжаление не дава надеждни резултати, тъй като към момента на проявяване на признаците на отравяне токсинът на гъбата успява вече да проникне в кръвта на болния и премахването му оттам е невъзможно. Целесъобразно е все пак в такива случаи да се направят солени и маслени клизми, да се даде рициново масло и да се вкарат венозно физиологичен разтвор и гликоза. Необходимо е също така да се поддържа дейността на кръвоносната система чрез кофеин и други средства.
Лимонено жълта мухоморка – Amanita mappa. Сходна е със зелената мухоморка, но се отличава от нея по сраснатото с пънчето влагалище и по значителното количество бели парцалчета по повърхността на гуглата. Расте в иглолистните и широколистните гори върху песъчлива почва от август до октомври. Не по-малко отровна е от червената мухоморка.
Червена мухоморка – Amanita muscaria. Гуглата й първоначално е почти кълбовидна, след това – полукълбовидна, а на края почти плоско разпростряна, яркочервена, оранжева или жълта, 5-20 см.в диаметър, по края понякога ръбеста, с бели или слабо жълтеникави и неправилно закръглени брадавички, които от силните дъждове впоследствие изчезват. Пластинките са бели, свободни, със застаряването леко пожълтяващи. Пънчето е цилиндрично, долу издуто, бяло, 10-20×1,5-3 см, в горната част с широк бял увиснал пръстен, в долната част клубеновидното му надебеление е покрито с бели концентрични ръбове (остатъци от пълното покривало). Месото е бяло, под кожицата на гуглата жълто или червено, без мирис, със слабо сладникав вкус.
Червената мухоморка е широко разпространена гъба, расте в иглолистните, смесените и брезовите гори от юли до октомври. С бора, смърча и брезата образува микориза. По-слабо отровна е от зелената мухоморка.
Червената мухоморка оказва токсично действие върху организма на човека вследствие главно на съдържащия се в нейните тъкани алкалоид мускарин. Признаците на отравяне на човека с тази гъба първоначално се изразяват в силно опиянение. Около един-два часа след употребата на гъбата като храна започват повръщане и диария, придружени от главоболие, шум в ушите, виене на свят, болки в стомаха и студена пот. Скоро настъпва трескаво състояние. В зависимост от индивидуалните особености на организма ходът на болестта може да приеме различни форми: понякога се наблюдава конвулсивна (със спазми), предимно при децата, коматозна (с безсъзнание), хипнотична (със сън). Състоянието на опиянение продължава няколко часа, след което болният заспива, а като се събуди след известно време, чувства се вече по-добре. Пълно оздравяване настъпва след 2-3 дни. Смърт при отравянето настъпва рядко и само при употреба на гъбата в голямо количество, в случаите на общо отслабване на организма при старците или на усложнения – при децата и лицата, страдащи от болести на сърцето или бъбреците.
Лечението се състои главно в очистване на стомаха и червата от отровата. За успокояване и поддържане дейността на сърцето на болните се дава калиев бромид.
Към отровните гъби се отнасят още няколко вида мухоморки, между които пантерката (Amanita pantherina), пурпурната мухоморка (A. porphyria), бялата леплива мухоморка (A. virosa), сиво кафявата мухоморка (A. aspera) и др.
Към отровните гъби се отнася опаката гъба, или ентоломата (Entloma lividum). При неправилна употреба за храна може да бъде отровен и лъжливият трюфел (Scleroderma aurantium, Scl. vuJgare), а също така мръчкулите и бучките. В тъканите на мръчкулите и бучките се съдържа хелвелена киселина, която предизвиква! доста силни признаци на отравяне, свеждащи се до хемолиза на кръвта и нарушаване дейността на бъбреците.
За да се използват за храна, тези гъби трябва предварително да се изварят или да се обработят с вряла вода, след което водата да се хвърли. В случая се препоръчва гъбите да се нарежат на части и да се пуснат за 5-7 минути във вряща вода или да се залеят с вряла вода, в която да постоят захлупени 10 минути. Тъй като хелвелената киселина е разтворима в гореща вода, след изливането на водата и отцеждането й от гъбите мръчкулите и бучките стават безвредни. Освен това при приготвянето на храна от пресни мръчкули и бучки след обработката им с вряла вода се препоръчва те да се варят и да се пържат по-продължително време, отколкото другите гъби. Изсушените мръчкули и бучки са безвредни.
Отравянето с гъби обикновено се съпровожда от повръщане. Ако повръщане липсва, то трябва да се предизвика. За целта на болния се дава да изпие голямо количество течност (чай или топла солена вода). След повръщането му се дава вода със ситно стрити дървени въглища (една чаена лъжичка прах се разбърква в чаша вода). Дървените въглища поглъщат отровните вещества и с това пречат на проникването им в организма.
Когато има конвулсии или изстиване на краката, върху тях се поставя грейка, като при това не се дава на отровения да заспи. Ако отровеният е силно възбуден, слага се да легне и на главата му се поставя студен компрес. След като на болния се окаже първа помощ, трябва веднага да се повика лекар.

Описание. Шапката 4—10 см в диаметър, първоначално изпъкнала до полусферична, по-късно разперена, плоска, слабо вдлъбната в центъра, сиво зелена до синкаво зелена. Повърхността гола, гладка, понякога неправилно нагъната. Ръбът тънък, в млада възраст подвит навътре, по-късно изправен, непра­вилно вълновиден,понякога насечен. Месото тънко, плътно, белезникаво до бледозелено. Пластинките 5—8 мм широки, нагъсто разположени, сраснали или слабо низбягващи по пънчето, сивобели до сиво жълтозелени, по-светли от шапката. Спорите елипсоидни, гладки 6—8 х 3—4 мк, безцветни. Споровият прашец белезникав. Пън чето 4—8 х 0,5—1 см, първоначално плътно, по-късно кухо, цилиндрич­но, едноцветно или по-светло от шапката, в основата с бял памуковиден ми­цел. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в иглолистни, широколистни и смесени гори от средата на лятото до началото на зимата (VII-XI). Вкусови качества. Добра ядлива гъба с приятен вкус и силен ана­сонов аромат. Употреба. В свежо състояние и сушена (като подправка).

Описание. Шапката 10—20 см в диаметър, фуние видна, с плитка вдлъб­натина или почти плоска, с изпъкнало закръглено връхче в средата, бледо жълто кафява или охрено жълта с розов оттенък. Повърхността суха, гладка, фино кадифена. Ръбът първоначално силно подвит навътре, по-късно изправен, вълнови-ден, целокраен.

Месото дебело, твърдо, бяло до бледорозово. Пластинките нагъсто разположени, силно низбягващи по пънчето, широ­ки 5-7 мм, белезникави до бледо охрено кафяви. Спорите почти кръгли, гладки, безцветни, 5—7 х 4—6 мк. Споровият пра­шец бял. Пън чето 6-15 х 1,5-3 см, плътно, по-късно с кухини,цилиндрично или сла­бо задебелено в долния край, гладко или слабо набраздено в основата, белезни­каво с розов оттенък. Местообитание и сезонност. Расте върху почва в горски поля­ни, на светли места в широколистни, иглолистни и смесени гори късно през есента (X—XI). Вкусови качеств а/Добра ядлива гъба с приятен вкус и гъбен аромат. Употреба. В свежо състояние и консервирана.

Описание. Шапката 2—7 см в диаметър, при най-младите екземпля­ри полусферична или звънчевидна, по-късно разперена до почти плоска, поня­кога с изпъкнало тъпо връхче в средата, бледожълта до лимонено жълта, в цен­търа оранжева до ръждивокафява. Повърхността суха, гладка, гола. Ръбът първоначално подвит навътре, свързан с пънчето посредством ниш­ковидно частично покривало, по-късно изправен, целокраен, равен, често с ос­татъци от покривалото. Месото тънко, жълто, силно горчиво. Пластинките нагъсто разположени, тесни (2—6 мм), сраснали с пън чето, лимонено жълти, по-късно зеленикави до маслинено черни. Спорите елипсоидни, гладки, бледо кафяви, 6—8 х 4—5 мк. Споровият прашец виолетово кафяв. Пън чето 5—15 х 0,2—0,6 см, кухо, цилиндрично, често извито, в горния край бледожълто с влакнест нетраен пръстен-остатък от частичното покрива­ло, към основата жълто кафяво.

Местообитание и сезонност. Расте върху мъртва, по-рядко върху жива дървесина на широколистни и иглолистни дървета на големи туфи, понякога със сраснали в долната си част пън чета, от пролетта до късна есен (IV-XI). Внимание! Отровна!

Описание.   Шапката 5—15 см в диаметър, първоначално изпъкнала, по-късно разперена до плоска или слабо вдлъбната, най често с форма на мидена черупка, странично разположена върху пънчето или странично приседна ла (без пънче), сивоохрена, оловносива до сивокафява.Повърхността суха, гладка, гола. лъскава.
Ръбът дебел, силно подвит навътре, целокраен. рядко насечен, неправилно вълнообразен.Месото дебело, меко, по-късно жилаво, бяло.Пластинките низбягващи по пънчето, нарядко разположени, дебели, широки 4—8 мм, мрежовидно разклонени върху пънчето, бели, сивобели до бледожълти.
Спорите продълговато елипсоидни до цилиндрични, гладки, безцветни, 8—Их 3—4 мк. Споровият прашец кремав, с бледовиолетов оттенък.
Пънчето много късо (или липсва), 1—4 х 1—3 см плътно, твърдо, в осно вата влакнесто, бяло.
Местообитание и сезонност. Върху жива или мъртва дървеси на от различни широколистни (по-рядко иглолистни) дървета от пролетта до зимата (V—XII), на големи туфи, понякога със сраснали в основата   си пън чета.
Вкусови качества. Добра ядлива гъба с приятен вкус и гъбен аромат.
Употреба. В свежо състояние и консервирана.

Към този тип гъби принадлежат видовете от семействата Agaricaceae, Boletaceae,  Tricholomataceae, Russulaceae,  Amanitaceae и други. Основната част от видовете гъби които са  включени в определителя , има плодно тяло, съставено от шапка (гугла) и пънче, поради което са известни под името гуглести гъби*. При някои видове пънчето липсва и шапката е прикрепена (при­седнала) направо върху субстрата.

Характерна особеност и важен систематичен белег на гъбите от тази гру­па е наличието или отсъствието на общо и частично покривало.

Общото покривало е ципеста или кожеста торбичка, която обвива цялото плодно тяло на гъбата в най-млада възраст като яйчна че­рупка  (фиг. 3 а). При нарастване на гъбата общото покривало се напуква и раз­късва  (фиг. 3 б), след което една част от него остава в основата на пънчето във вид на калъфче , якичка , брадавичка или люспа  (фиг. Зг; фиг. 4 а, б, в, г), а по горната повърхност на шапката остатъците са във вид на налеп, люспи или брадавички с различна форма , и размери , разположение в  (фиг. Зв).Частичното покривало е ципеста, нишковидна или пая-жиновидна обвивка, която е  в най-млада възраст свързва с ръба на шапката с гор­ната част на пънчето и закрива спорообразуващия слой, разположен върху дол­ната повърхност на шапката. При нарастване на гъбата частичното покрива­ло се разкъсва, и при което централната част от него остава във вид на постоя­нен или изчезващ пръстен в горната част на пънчето (фиг. 3d)

За  спорообразуващия  слой. Които е разположен върху горната (външната) по­върхност на шапката при видовете от клас Ascomycetes  (родовете Verpa, Morchella и други.) или върху долната и повърхност при видовете от разредите Agaricales и Poriales. Спорообразуващият слой на шапките на гъбите от тези два разреда е по повърхността на: пластинки или ламели ( lamellae ) — видове от семействата Agaricaceae,, Tricholomatacea, Russulaceae и др.

——————————————————————————————————————————————————-
(фиг.8 а); тръбички — видове от семействата Boletaceae,   Polyporaceae (фиг. 8 6);

жилки или гънки — видове от семейството Сап1паге11асеае(фиг. 8 г);

шипчета или иглици — видове от семейство Hydnaceae  (фиг. 8 в).

——————————————————————————————————————————————————-

В зависимост от разположението на пластинките, тръбичките, жилките и шиповидните израстъци спрямо пънчето те могат да бъдат: свободни от пънчето, сраснали с пънчето или низбягващи по пънчето (фиг. 9 а, б, в). Ос­вен това те биватхраснали с месото на шапката или лесно отделящисе от него; свободни или сраснали помежду си; широки или тесни, дебели или тънки; и раз­лично оцветени. Отворите на тръбичките (порите) са с различна форма, шири­на и оцветяване и също се използват като систематичен белег. Спорите на гъбите са много дребни — измерват се в микрони (мк) (1 микрон = 0,001 мм) и могат да се наблюдават само под микроскоп !!!. От значение за оп­ределяне на видовата принадлежност на гъбите са : размерите, формата (сфе­рична, яйцевидна, цилиндрична, елипсовидна), повърхността (гладка, брадави-честа, с шипчета) и цветът на спорите. При някои видове гъби спорите пър­воначално са безцветни, а след узряването се оцветяват, което се съпровожда с изменения в цвета на пластинките или спорите .